Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
На това нечестиво място, самото наименование на което до този момент сестрата на мистър Домби щателно бе крила от него, малкият Пол бе доведен сега от съдбата и от Ричардс.
— Това е моята къща, Сузан — заяви Поли, като я посочи.
— Наистина ли, мисис Ричардс? — снизходително отвърна Сузан.
— На вратата стои моята сестра Джемайма, уверявам те — възкликна Поли, — и държи на ръце моето мило, ненагледно пеленаче.
При тази гледка Поли така хвръкна от нетърпение, че се втурна бегом през градините и като връхлетя върху Джемайма, мигновено размени пеленачетата за безкрайно удивление на девойката, на която се стори, че наследникът на рода Домби падна от небето.
— Ах, Поли — възкликна Джемайма. — Ти ли си? Как ме стресна! Кой би могъл да допусне! Влизай, Поли! Как добре изглеждаш! Децата направо ще пощуреят, като те видят, Поли, това е съвсем сигурно.
Така и стана, ако можеше да се съди по врявата, която те вдигнаха, и по това как се нахвърлиха върху Поли и теглейки я, я накараха да седне на едно ниско столче в ъгъла до камината, където нейното добродушно лице, приличащо на ябълка, моментално се огради от множество по-малки кръгли ябълчици, които притискаха румените си бузки до лицето й и си личеше, че всички те са родени на едно и също дърво. Колкото до Поли, и тя вдигаше врява и беснееше не по-малко от децата. И чак когато остана без дъх, косата й се разпиля в безпорядък около зачервеното й лице, а новата й дреха, ушита по случай кръщенето, съвсем се изпомачка, суматохата поутихна. Дори тогава едно от децата на семейство Тудъл остана в скута й, здраво прегърнало врата й с две ръце, а друг Тудъл се покатери по облегалката на стола и вирнал единия си крак, направи отчаяни опити да я целуне изотзад.
— Погледнете каква хубава малка дама ви е дошла на гости — каза Поли — и колко е кротка! Каква красива малка дама, нали?
Тези думи относно Флорънс, която стоеше до вратата и наблюдаваше сцената, насочиха вниманието на младите издънки към нея, а също така бяха благоприятен повод за официалното представяне на мис Нипър, у която се прокрадваше опасението, че е пренебрегната.
— Моля те, влез и поседни за минутка, Сузан — каза Поли. — Това е сестра ми Джемайма, ето тази. Джемайма, не зная какво щях да правя без Сузан Нипър. Ако не беше тя, сега нямаше да съм тук.
— О, седнете, мис Нипър, моля ви — обади се Джемайма.
С величествен и тържествен вид Сузан седна на самия крайчец на стола.
— Никога през живота си не съм се радвала толкова много на някого. Наистина никога, мис Нипър — каза Джемайма.
Сузан се поотпусна, настани се по-удобно на стола и се усмихна благосклонно.
— Моля ви, мис Нипър, развържете бонето си и се чувствувайте като у дома — помоли Джемайма. — Страхувам се, че никога не сте влизали в такъв беден дом. Но се надявам, че ще проявите снизходителност.
Чернооката до такава степен омекна от почтителното отношение, че улови тичащата край нея малка мис Тудъл и веднага почна да я люлее.
— Но къде е хубавото ми момче? — попита Поли. — Бедното ми синче! Дойдох чак дотук, за да го видя в новите му дрехи.
— Колко жалко! — възкликна Джемайма. — Той ще се пръсне от мъка, като разбере, че майка му е идвала. На училище е, Поли.
— Тръгна ли вече?
— Да. Вчера отиде за пръв път, защото се страхуваше да не изпусне нещо от учението. Но днес е до обяд, Поли, ако само почакаш, докато си дойде у дома… разбира се, заедно с мис Нипър — добави Джемайма, като навреме се досети за честолюбивата черноока гостенка.
— А как изглежда той, Джемайма, да го благославя бог? — неуверено попита Поли.
— Ами изглежда по-добре, отколкото предполагаш — отвърна Джемайма.
— Ах! — развълнува се Поли. — Мислех си, че крачката са му много малки.
— Краката са му малки — съгласи се Джемайма. — Особено отзад. Но те ще растат с всеки изминат ден.
Тази утеха се отнасяше до бъдещето, но бодростта и добродушието, с които бе изказана, й придаваха стойност, която тя по същество не притежаваше. След настъпилото за миг мълчание Поли попита с по-весел глас: