Проклятието на черната луна

Знаех, че не бива да съм на третия етаж да каталогизирам книги със зарязана каса и отключена предна врата два етажа под мен, но времето се точеше бавно и защитите ми бяха паднали. Беше през деня и аз бях в книжарницата. Нищо не би могло да ме нарани тук.

Когато звънецът на предната врата издрънча, аз извиках: „Веднага слизам“ и поставих книгата, която бях на път да опиша, легнала на полицата, за да си отбележа мястото. После се обърнах и забързах по стълбите.

Нещо, което имах чувството, че е бейзболна бухалка, ме удари по пищялите, докато преминавах покрай последния ред от библиотеки. Полетях с главата напред по дървения под. Едно банши се озова на гърба ми и се опита да сграбчи китките ми зад мен.

– Хванах я! – извика баншито.

Петунията ми, ако беше! Не съм толкова мила, колкото бях. Извъртях се, сграбчих шепа от косата ù и дръпнах достатъчно силно, за да ù осигуря главоболие.

– Оу!

Жените се бият различно от мъжете. Не можете да ме накарате да нараня женски гърди за нищо на света. Знам колко са болезнени моите собствени, когато съм в ПМС[2]. Освен това храним бебета с тях. Използвах шепата с нейна коса като лост, извъртях я, тръшнах я по гръб на пода и я сграбчих за гърлото. Почти я задуших, когато второ банши се озова на гърба ми, но този път усетих приближаването ù и ръгнах с лакът, заковавайки я точно в корема. Тя се преви и се изтъркаля. Трета скочи към мен и аз я фраснах в лицето. Носът ù изпука под юмрука ми и шурна кръв.

Появиха се още три жени и боят стана наистина злобен, а аз изгубих всички илюзии, че жените се бият различно, или че са по-милият и по-нежният пол. Не ми пукаше къде удрям, стига ударите ми да улучват и да чувам тупвания и пъшкания. Колкото по-силни, толкова по-добре. Шест срещу една не беше честна игра.

Усещах как се променям, като в онзи ден в склада в Мрачната зона, когато с Баронс за първи път се бихме рамо до рамо срещу слугите на лорд Господар и срещу Малуш. Усещах как се превръщам в сила, с която трябва да се съобразяват, опасност в правото си, дори без мрачната помощ на плътта на Ънсийли. Но все пак това не ме спря да си мечтая да имах хапка под ръка.

Усещах се как се превръщам в Шийте зрящ, как ставам по-силна и по-корава, как се движа по-бързо, отколкото би могъл човек, как удрям с точността на обучен снайперист, с умението на професионален убиец.

Единственият проблем беше (техните зелени униформи на Корпорация „Бързи пощи“ ги издаваха), че те също бяха Шийте зрящи.

Бойните сцени във филмите ме отегчават и след като аз разказвам тази история, ще превъртя напред без да изпадам в подробности. Те ме превъзхождаха числено, но по някаква причина, изглежда, се страхуваха малко от мен. Роуина сигурно ги беше пратила и вероятно им беше казала, че съм свирепа и непредвидима.

Не правете грешка! Биха ме. Шест Шийте зрящи е армия и те ми наритаха петунията по шест различни начина, но не успяха да ме повалят.