Проклятието на черната луна

Колко рязко може да се промени една ситуация от лоша към фатална, оставяйки ви да мислите: „Чакай малко! У кого е дистанционното? Къде е бутонът за връщане? Може ли да се върна назад само три жалки секунди и да направя нещата по по-различен начин?“

Нямах намерение да я убивам.

Просто щом проумях, че са Шийте зрящи, се опитах да говоря с тях, но никоя не ме слушаше. Те бяха решени да ме пребият до безсъзнание, а аз бях също толкова решена да не бъда пребита до безсъзнание. Нямаше да им позволя да ме завлекат в манастира против волята ми. Щях да го направя при моите условия, както и когато се чувствах в безопасност, а след тази коварна засада на Роуина, това може би нямаше да стане никога.

После започнаха да търсят Копието ми, да ме мушкат и да ме ръчкат в опит да разберат дали го нося и нещо в мен се пречупи. Осъзнах, че Роуина беше пратила моите собствени хора след мен – не за да ме заведат, а за да ми отнемат оръжието, сякаш тя имаше правото! Аз бях тази, която го открадна. Аз бях тази, която плати за него с кръв. Нима тя мислеше да ме остави беззащитна? Само през трупа ми! Никой нямаше да ми отнеме трудно спечелената сила.

Бръкнах под якето, за да го извадя и да го размахам заплашително, за да ги накарам да отстъпят и да се вслушат в разума. И докато го вадех рязко от кобура, брюнетката с бейзболна шапка скочи към мен и се блъсна в Копието. Силно.

– О! – каза тя, а устните ù замръзнаха в кръглата форма на думата. Тя примигна и се изкашля. Кръв разцъфна на езика ù и оцапа зъбите ù.

Погледнахме надолу към ръката ми, към кръвта на раираната ù блуза и към Копието, забито в гърдите ù. Не знам кой беше повече озадачен. Исках да го пусна и да се отдръпна колкото мога от ужасното нещо, което ù беше сторило (от тези студени сантиметри убийствена стомана), но дори при такива обстоятелства не можех да се принудя да пусна Копието. То беше мое. Моето спасително въже. Моята единствена защита из тези опасни, мрачни улици.

Клепките ù трепнаха и тя внезапно изглеждаше... сънена, което, предполагам, не е толкова странно. Смъртта е великият сън. Тя потръпна и се дръпна назад, извивайки се. Кръв бликна от отворената рана, а аз стоях там и държах запушалката. Зелена слуз от Ънсийли беше едно. Това беше човешка кръв – по блузата ù, по панталоните ù, по мен, навсякъде. Беше ми горещо и студено едновременно. Твърде много паникьосани мисли се блъскаха в ума ми и го замъгляваха. Посегнах към нея, но очите ù се затвориха и тя се препъна назад.

– Ще повикам линейка – извиках.

Две от Шийте зрящите я хванаха, докато падаше, и я поставиха нежно на пода, кряскайки заповеди една на друга.

Бръкнах за мобилния телефон.

– Какъв е спешният номер тук? – трябваше да го знам. Не го знаех. Тя беше неподвижна, твърде неподвижна. Лицето ù беше бяло, очите затворени.

– Твърде късно е за това – изръмжа едната от тях към мен.

Майната ù на медицинската помощ!

– Мога да намеря друго, което да я спаси – извиках. Трябваше да запазя глупавите сандвичи. Какво си бях мислила? Факт беше, че вероятно трябваше да започна да разнасям парчета живи Ънсийли с мен навсякъде. – Дръжте я да не мърда! – щях да изтичам навън, да сграбча най-близкото мрачно Фае, да го довлека тук и да я нахраня с него. Тя щеше да се оправи. Щях да поправя това. Тя нямаше да умре. Не можеше да го направи. Ънсийли щеше да я спаси. Когато хукнах към стълбите, една от тях ме сграбчи и ме дръпна назад.

– Тя е мъртва, шибана идиотка! – изсъска. – Твърде късно е. Ще си платиш за това! – тя ме блъсна силно и аз се забих в една библиотека.

Втренчих се в облечените в зелено жени, струпани около тялото, и бъдещето ми проблясна пред очите ми. Щяха да се обадят на полицията. Щяха да ме арестуват. Джейни щеше да ме заключи и да изхвърли ключа. Нямаше да повярва на самозащитата, особено не с крадено, древно копие. Щеше да има процес. Родителите ми щяха да долетят. Това щеше да унищожи каквото беше останало от тях – едната дъщеря гние в гроба, другата в затворническа килия.

Те се събраха и започнаха да я носят към стълбите, за да я свалят на долния етаж.

Те разбъркваха местопрестъплението! Ако имах някаква надежда да докажа невинността си, щеше да ми трябва непокътната.

– Не мисля, че трябва да го правите. Няма ли да повикате полиция? – сигурно можех да се измъкна от страната, преди да го направят. Може би Баронс можеше да оправи това. Или В’лане. Имах приятели на високи места. Приятели, които ме искаха жива и свободна, за да изпълнявам заповедите им.