Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Шерифът се размърда тежко-тежко на стола и прикова поглед върху господин Пилзбъри.
— Долф — каза той, — разкарай това диване.
— Не съм заявявал нищо — повтори Долф — и хайде разкарвайте се!
— Ей сегичка — казах и прибрах бележника в джоба, — но бъдете така добри да ми кажете къде мога да намеря господин Старк.
— Знаех си аз! — избухна шерифът и като стовари краката си на пода с трясък, който напомняше падане на кюнци, вторачи се в мен с поглед на апоплектик. — Пак Старк, знаех си аз, че зад цялата работа стои Старк.
— Че какво ви е сторил Старк? — попитах.
— Господи боже мой! — изрева шерифът и лицето му стана мораво от напора на думи, които не можеха да излязат.
— Той е маняк, това е той — помогна му господин Долф Пилзбъри. — Стана окръжен касиер и се вманячи и…
— И покровителствува негрите — додаде човечето с плешивия буцест череп.
— И тоя, и тоя! — възкликна в миг на прозрение господин Пилзбъри и посочи към мен. — И тоя, дето се мотае тука, е покровител на негрите. Бас държа, че…
— Ядец — казах аз, — не познахте. Но щом повдигате този въпрос, какво общо има с всичко това симпатията към негрите?
— А де! — възкликна господин Пилзбъри като удавник, комуто от борда са хвърлили спасителната дъска. — Точно компанията „Джефърс“…
— Ей, Долф! — изрева му шерифът. — Затваряй си устата! И кажи на тоя да се разкара!
— Разкарайте се — каза покорно господин Пилзбъри, произнасяйки тези думи почти с безразличие.
— Ей сегичка — казах аз и излязох.
Те са нереални, мислех си, докато прекосявах преддверието — всички до един. Но всъщност знаех, че са реални. Пристигаш на непознато място, в град като Мейсън, и хората ти се струват нереални, макар да знаеш, че са реални. Знаеш, че като деца са шляпали боси в потока, а когато са пораснали, са излизали на залез в задния двор и опрени на оградата, са съзерцавали небето и полето, без да знаят какво става в душата им, без да знаят весели ли са или тъжни, а когато са станали големи, спали са с жените си, гъделичкали са бебетата си, за да ги разсмиват, ходили са сутрин на работа, без да знаят към какво се стремят, но съобразявайки защо трябва да постъпят така, а не иначе, искали са да постъпват добре, защото винаги са имали добри съображения за постъпките си, а после, когато са остарели, са изгубили всякакви съображения и седнали на пейката пред сарачницата, са хортували за хорските съображения и постъпки, забравили вече техния смисъл. И един прекрасен ден те ще лежат в кревата пред разсъмване, ще се взират в тавана, който едва ще различават, защото лампата е засенчена с вестник, и няма да разпознаят лицата около постелята, защото стаята е пълна с дим или мъгла, от които така люти, ама така люти на очите и гърлото. О, реални са те, реални и ако ни се струват нереални, причината е може би там, че самите ние не сме съвсем реални.
В това време вече се бях озовал пред вратата в края на коридора и като погледнах табелката, разбрах, че се намирам пред едноместния лепрозерий на Мейсън.
Прокаженият седеше в стаята сам-самичък и бездействуваше. Нямаше кой да приседне до него под вентилатора, да го разговори, да се изплюе на пода.
— Здравейте — поздравих аз и той ме погледна, сякаш бях привидение, което говори на някакъв чужд език.
Не отговори веднага и аз си представих, че е подивял — като корабокрушенец, който, след като е прекарал двайсет години на необитаем остров, не може да обели дума, когато към брега се приближи лодка и от нея наскачат весели моряци и го запитат какво търси тук.
Е, Уили не беше стигнал чак дотам, защото в края на краищата успя да отвърне на поздрава ми, да си спомни как се бяхме запознали у Слейд преди няколко месеца и да ме запита какво искам. Обясних му, а той се усмихна по-скоро тъжно, отколкото весело, и попита защо ме интересуват тези неща.
— Главният ми редактор ме изпрати да разбера как стоят работите, а защо му е нужно това, един бог знае — казах. — Може би защото такъв материал ще бъде интересен за вестника.
Отговорът ми очевидно го задоволи, та не се наложи да му обяснявам, че освен главния ми редактор съществува цял един свят от висши съображения, но за такава дребна риба като мен това е свят на пърхащи прозрачни крила и тихи ангелски гласове, които не винаги разбирам, свят на астрални влияния.
— Да, сигурно ще бъде интересен — съгласи се Уили.