Цялото кралско войнство

— Ей сегичка — казах аз и излязох.

Те са нереални, мислех си, докато прекосявах преддверието — всички до един. Но всъщност знаех, че са реални. Пристигаш на непознато място, в град като Мейсън, и хората ти се струват нереални, макар да знаеш, че са реални. Знаеш, че като деца са шляпали боси в потока, а когато са пораснали, са излизали на залез в задния двор и опрени на оградата, са съзерцавали небето и полето, без да знаят какво става в душата им, без да знаят весели ли са или тъжни, а когато са станали големи, спали са с жените си, гъделичкали са бебетата си, за да ги разсмиват, ходили са сутрин на работа, без да знаят към какво се стремят, но съобразявайки защо трябва да постъпят така, а не иначе, искали са да постъпват добре, защото винаги са имали добри съображения за постъпките си, а после, когато са остарели, са изгубили всякакви съображения и седнали на пейката пред сарачницата, са хортували за хорските съображения и постъпки, забравили вече техния смисъл. И един прекрасен ден те ще лежат в кревата пред разсъмване, ще се взират в тавана, който едва ще различават, защото лампата е засенчена с вестник, и няма да разпознаят лицата около постелята, защото стаята е пълна с дим или мъгла, от които така люти, ама така люти на очите и гърлото. О, реални са те, реални и ако ни се струват нереални, причината е може би там, че самите ние не сме съвсем реални.

В това време вече се бях озовал пред вратата в края на коридора и като погледнах табелката, разбрах, че се намирам пред едноместния лепрозерий на Мейсън.

Прокаженият седеше в стаята сам-самичък и бездействуваше. Нямаше кой да приседне до него под вентилатора, да го разговори, да се изплюе на пода.

— Здравейте — поздравих аз и той ме погледна, сякаш бях привидение, което говори на някакъв чужд език.

Не отговори веднага и аз си представих, че е подивял — като корабокрушенец, който, след като е прекарал двайсет години на необитаем остров, не може да обели дума, когато към брега се приближи лодка и от нея наскачат весели моряци и го запитат какво търси тук.

Е, Уили не беше стигнал чак дотам, защото в края на краищата успя да отвърне на поздрава ми, да си спомни как се бяхме запознали у Слейд преди няколко месеца и да ме запита какво искам. Обясних му, а той се усмихна по-скоро тъжно, отколкото весело, и попита защо ме интересуват тези неща.

— Главният ми редактор ме изпрати да разбера как стоят работите, а защо му е нужно това, един бог знае — казах. — Може би защото такъв материал ще бъде интересен за вестника.

Отговорът ми очевидно го задоволи, та не се наложи да му обяснявам, че освен главния ми редактор съществува цял един свят от висши съображения, но за такава дребна риба като мен това е свят на пърхащи прозрачни крила и тихи ангелски гласове, които не винаги разбирам, свят на астрални влияния.

— Да, сигурно ще бъде интересен — съгласи се Уили.