Да започнем отначало

Но да се преструваш, че никога не си виждал този човек? Че той не те е виждал гол? Или докато си в тоалетната? Споменът за Себ, седнал без дрехи на тоалетната чиния, четящ въпросника на Пруст, публикуван във „Венити Феър“ и викащ, че тоалетната хартия е свършила, проблясва в ума ми. Искам да кажа: „Хей, това съм аз, момичето което дойде да те спаси с руло «Андрекс»24! Не ме ли помниш?“

— Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че не знаеш коя съм?

Той ме гледа смутено.

— Моля да ми простите, но съм много лош физиономист. Не помня лица. Понякога се гледам в огледалото и не разпознавам дори себе си. — Усмихва се унило. — Освен това, абсолютно съм сигурен, че ако ви бях срещал, щях да ви запомня.

Мили боже, той да не би да флиртува с мен?

Гледам го слисано. Не знам какво да кажа. Нито как да реагирам. Преди беше странно и чудновато, но сега…

— Е…? Свободно ли е? — той сочи стола до мен.

— Да — кимам разсеяно. Умът ми все още е задръстен и се опитва да намери логичен отговор на онова, което става. Може би и той е получил същия съвет, който ми даде Фиона. Да се преструва, че не съществувам. Да забрави за мен завинаги.

Дори да е така, поведението му не е ли все пак малко крайно?

— И какво, мил ли бях? — пита неочаквано, докато сяда.

Гледам го объркана.

— Моля? Извинете, не ви разбрах.

— Мил ли бях, когато се срещнахме?

Изпитвам неистовото желание да го сграбча за раменете и да го разтърся, да му кажа да се държи нормално. Както когато бях малка и татко се преструваше, че е някакво страшно чудовище, а аз плачех и да го молех отново да си стане татко.

— Ами… — чудя се какво да отговоря, но вече съм изгубила дар слово.

Той продължава да ме гледа, очаквайки отговор. Сякаш сме двама непознати, които просто си бъбрят, а не двойка, която е скъсала съвсем неотдавна.

— Аз… ами… не мога да си спомня, беше преди време. — Попаднала съм в някакъв налудничав, кошмарен сценарий и се опитвам да съставя смислено изречение.

Той, от своя страна, изглежда няма такъв проблем.

— Надявам се, че съм бил — усмихва ми се закачливо, и като сяда до мен, се захваща с айфона си.

Разговорът замира, седя на мястото си, напълно зашеметена. Просто не мога да повярвам какво ми се случва. Какво продължава да ми се случва, напомням си, като хвърлям крадешком поглед с крайчеца на окото си. Може би аз греша. Може би съм сбъркала човека? В края на краищата всеки си има двойник, нали? Може би това е двойникът на Себ.

Наблюдавам го изпод клепачите си. Той все още гледа айфона си, докато аз оглеждам познатите черти на лицето му: същия златист тен от честото ходене на ски, същата гъста руса коса и добре поддържани бакенбарди, същата силна челюст и секси трапчинка на брадичката, същия навик да мръщи вежди, когато се концентрира…