Да започнем отначало

Двойник на кого, Тес? На мъжа, за когото мечтаеш?

По дяволите. Трябва да се спасявам оттук. При това бързо.

Казвам довиждане на Али, пъхам диска в джоба си и почти тичам навън от магазина.

Пътувам към вкъщи като в мъгла. Не знам какво да мисля, така че се опитвам да не мисля за нищо, затова пъхам слушалките в ушите си и пускам музиката на максимум. Басите ще спукат тъпанчетата ми. Обикновено, когато в метрото видя такива хора, които са надули музиката до дупка, сумтя и се чудя какво правят! Защо искат насила да оглушеят? Сега съм точно като тях и въобще не ми дреме. Много важно, че ще оглушея! Както изглежда, май вече съм напълно полудяла.

Влизам в апартамента, за да открия, че Фиона седи до кухненската маса, облечена с пухкавия си домашен халат, с разпиляна коса, телефон, залепен между ухото и брадичката, и цигара, която виси от ъгълчето на устата й. Не прилича много на образа, който хората си изграждат за журналистка, водеща рубрика за здраве и красота. Нито пък на фотосите, които читателите й виждат в списанието. Там се мъдри нейна снимка в поза от йога, облечена е клин от ликра и с чаша пресен портокалов сок в ръка.

— Не ме интересува, че днес е неработен ден. Не разбираш ли, че срокът ми е утре? — вика тя в телефонната слушалка. — Добре тогава, заври си своя нов ботокс-крем за лице във… — Затваря телефона с ръмжене. — Загубенячка! Простакеса! Селянка! Тъпа рекламна агентка! — ръси все цветисти епитети, докато дърпа силно от цигарата и се нахвърля върху клавиатурата.

Аз на свой ред хвърлям чантата си върху масата и се отпускам на стола.

— Е, как е? — пита ме разсеяно зад екрана на лаптопа си Фиона.

— Добре и не чак толкова — отвръщам с въздишка. — Дядо е добре, но лаптопът ми е за боклука. Очевидно се нуждае от нов харддиск.

— О, скъпа! — Фиона дори не вдига очи от клавиатурата си. — Спаси ли нещо?

Как може да прекараш целия си живот, без да слушаш какво говорят другите, и накрая, когато вече е късно, да проумееш какво са искали да ти кажат!

— Не, нищо. Загубих всичко. В това число и ума си — не мога да се въздържа, но според мен тя не ме чува, тъй като вече трака ожесточено по клавишите, изпращайки без съмнение гневно писмо до бедната рекламна агентка.

— Освен това — сещам се и вадя от джоба си диска, за който бях забравила.

— Какво е това? — Фиона спира да пише и главата й се появява над лаптопа.

— Нямам представа. Момчето в сервиза каза, че успял да спаси един файл. — Ставам и включвам чайника. Имам отчаяна нужда от чаша чай. Всъщност имам нужда от нещо по-силно, но не съм сигурна дали ако започна с текила, ще бъде добра идея. Само като се сетя какво стана последния път!

— Я да видим…

Обръщам се и виждам как Фиона взема диска и го пъха в устройството на лаптопа си.