Момиче на пружина

— Добре. Щом искаш. Ще нося твоя Фра Сюб.

Откъм спалните се чу звук — влажна кашлица. Джайде замръзна. Чая хвърли поглед през рамо и каза:

— Сурат е.

— Заведе ли го при Ратана?

— Не е нейна работа да преглежда болни деца. Тя си има истинска работа. Истинско генехакерство, за което да се тревожи.

— Заведе ли го, или не?

Чая въздъхна.

— Ратана каза, че не е ъпгрейд. И че няма за какво да се тревожим.

Джайде се опита да прикрие облекчението си.

— Добре. — Кашлицата се чу отново и му напомни за Нум. Нум, когото бяха изгубили.

Чая го докосна по брадичката да привлече вниманието му. Усмихна му се.

— И защо по-точно миришеш на пушек, благородни мой боецо, защитнико на Банкок? Защо си толкова доволен от себе си?

Джайде се усмихна.

— Утре ще го прочетеш в шепниците.

Чая сви устни.

— Тревожа се за теб. Наистина.

— Това е, защото имаш добро сърце. Не трябва да се тревожиш, казвам ти. Повече няма да ме преследват с дебелата тояга. Последния път свърши много зле за тях. Вестниците и шепниците се влюбиха в историята. А почитаемата ни кралица лично изказа подкрепа за действията ми. Ще стоят на разстояние. Ако не друго, поне от нейно величество още имат респект.

— А ти извади късмет, че изобщо са ѝ позволили да чуе за тебе.

— Дори онзи хеейа, протекторът на короната, не може да ѝ сложи превръзка на очите.

Чая се намръщи.

— Джайде, моля те. Говори по-тихо. Сомдет Чаопрая има много уши.

Той направи физиономия.

— Ето, виждаш ли? Виждаш ли докъде стигнахме? Протектор на короната, който си губи времето в размишления как да си присвои вътрешните покои на двореца. Министър на търговията, който заговорничи с фарангите срещу карантинните ни закони. А всички останали се опитваме да говорим тихо. Радвам се, че отидохме на летището тази нощ. Трябваше да си там и да видиш какви пари прибират митничарите, както си затварят очите и пускат какви ли не боклуци в страната. Поредната мутация на сибискозата може да е в епруветки пред тях, а те само протягат ръка за подкуп. Понякога си мисля, че отново живеем в последните дни на древното кралство Аютая.

— Не ставай мелодраматичен.

— Историята се повтаря. Никой не се е опитал да защити и Аютая.

— И ти какъв си в такъв случай? Някой прероден селянин от Банг Раян? Който ще удържи фарангската напаст, както селяните от Банг Раян удържали вражеската армия преди колко, петстотин години? Ще се биете до последния човек? Нещо такова?

— Те поне са се били! Ти кое предпочиташ? Простите селяни, които са удържали бирманската войска цял месец, или велможите на краля, които избягали и оставили столицата на мародерите? — Той смръщи вежди. — Би трябвало всяка нощ да навестявам летището и да дам истински урок на Аккарат и фарангите. Да им покажа, че някой все още е готов да се сражава за Крунг Тец.

Очакваше, че Чая отново ще го прекъсне, ще се опита да охлади горещите му приказки, но тя мълчеше. Накрая го попита: