Момиче на пружина

Един от хората му, Сомчай, се приближи и сложи край на размишленията му. Вървеше с небрежна крачка, отпуснал мачетето покрай крака си. Сомчай беше от най-бързите в отряда, на възраст беше колкото Джайде, но по-корав — загубил беше почти всичко, когато мехурчестата ръжда покоси Севера три пъти в рамките на един сезон. Добър човек и верен. И умен.

— Някакъв тип ни наблюдава — каза тихо Сомчай, когато ги наближи.

— Къде?

Сомчай посочи леко с глава. Джайде плъзна поглед по гъмжащите от дирижабли и летищни служители площадки за кацане. Каня застина до него.

— Видя ли го? — попита я Сомчай.

— Ка — отвърна утвърдително Каня.

Джайде също видя мъжа — стоеше далеч от тях и наблюдаваше както белоризците, така и инспекторите от митническия контрол. Облечен беше със семпъл оранжев саронг, и лилава ленена риза, все едно е работник, само дето не носеше нищо. Не правеше нищо. И изглеждаше добре охранен. Не беше гърчав и с хлътнали бузи като повечето работници. Наблюдаваше ги, облегнат небрежно на една котвена кука.

— От търговското? — попита Джайде.

— Или от армията? — предположи Каня. — Изглежда самоуверен.

Сякаш усетил вниманието на Джайде, мъжът се обърна и срещна погледа му.

— Мамка му! — изсумтя Сомчай. — Усети, че го гледаме.

Сега вече и тримата го гледаха открито. Мъжът не се трогна. Изплю тънка струйка червен сок от бетел, обърна им гръб и потъна в хаоса на летището.

— Да тръгна ли след него? — попита Сомчай. — Да го разпитам?

Джайде проточи врат в опит да различи мъжа сред навалицата.

— Ти какво мислиш, Каня?

Тя се поколеба.

— Не разлютихме ли достатъчно кобри за една нощ?

Джайде се поусмихна.

— Казва гласът на мъдростта и въздържанието.

Сомчай кимна в знак на съгласие.

— В търговското и без това ще побеснеят.

— Да се надяваме. — Джайде даде знак на Сомчай да се върне при колегите си, които продължаваха да инспектират товара. Щом той се отдалечи. Каня каза:

— Може би този път наистина прекалихме.

— Тоест аз може би прекалих. — Джайде се ухили. — Да не би куражът да ти изневерява?

— Не куражът. — Каня погледна отново в посоката, в която беше изчезнал непознатият. — Има и по-големи риби от нас, кун Джайде. Котвените площадки… Доста агресивен ход, сериозно.

— Сигурна ли си, че просто не те е страх? — подразни я той.

— Никога! — повиши глас Каня, после се овладя.

Вътрешно Джайде се възхищаваше на умението ѝ да си мери думите. Самият той говореше каквото му дойде — и правеше каквото му падне. Беше от хората, които налитат като пощурял мегодонт, а после се мъчат да изправят отъпканите оризови стръкове. Беше по-скоро джай роун, а не джай йен. Горещо сърце, а не хладнокръвно. Каня, от друга страна…