Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Поклащаме отрицателно глави, включително и Крейтън. Иска ми се да го помнех. Но по време на пътуването бях само на две години.
Осем продължава.
— Той беше страхотен лориенец и още по-добър приятел. Но Дола… Дола беше човек. Той се влюби в нея, когато пристигнахме тук. Това се случи преди осем години. Бяха се срещнали на пазара и от този момент станаха неразделни. Рейнолдс беше много влюбен. Дола бързо се нанесе при нас. Тя рядко напускаше къщата. — Осем подритва една туфа цветя. — От начина, по който ме гледаше, трябваше да разбера, че не може да ѝ се има доверие. Винаги искаше да знае къде съм, какво правя. Не я допусках близо до сандъка ми, независимо че опитваше какво ли не. Но Рейнолдс ѝ вярваше толкова силно, че накрая ѝ каза кои сме ние. Каза ѝ всичко.
— Не е било умно — отбелязвам аз.
Джон казал на Сара и ето до какво ги доведе. Твърде рисковано е да довериш на човек нашите тайни. А любовта го прави още по-рисковано.
— Не мога да ви опиша колко бях гневен. Когато разбрах какво е сторил, побеснях. Карахме се в продължение на дни. Никога не го бяхме правили. Вярвах му напълно и не че бях загубил вяра в него. На нея нямах доверие. И тогава Дола започна да ни убеждава да отидем заедно на палатка в планината. Каза, че знаела идеалното място. Убеди Рейнолдс, че това ще му помогне да се сдобри с мен. Не мислех, че планът на Лола, двамата с Рейнолдс да се прегърнем и забравим, ще сработи, но въпреки това отидох. — Той спира за малко, колкото да ни посочи един връх на север. — Качихме се на онази планина ето там. Със себе си взех и моя сандък. По онова време вече можех да се телепортирам, притежавах телекинеза, силата ми се развиваше по план и имах нужда от тренировки, затова реших, че планинският въздух ще ми помогне да заякна по-бързо. Но още с пристигането ни Дола се опита да ни раздели. Правеше всичко възможно да накара Рейнолдс да ме остави сам. Накрая ѝ се наложи да мине към план „Б“.
Той се извръща и продължава да върви. Даваме му известно време да се успокои.
— И какъв беше план „Бе“? — тихо пита Марина, за да го накара да продължи.
Не искахме да го тормозим, но се налагаше да ни разкаже всичко.
— На третата нощ в планината тя отиде да събира дърва за огъня и ни остави сами с Рейнолдс за първи път, откакто бяхме тръгнали. Знаех, че нещо не беше наред, чувствах го във вътрешността на стомаха. Дола се върна бързичко в компанията на дузина могадорианци. Влюбеният Рейнолдс, вместо да се уплаши, започна да я моли да му обясни защо му го причинява, на него, на нас, на мен. Тогава един от воините хвърли към Дола торба със златни монети. Могадорианците ѝ бяха обещали доста пари в замяна на услугата. — Осем изплю подигравателно думата. — Сякаш беше куче, на което хвърлят угощение, така и тя се спусна към торбата. Всичко стана много бързо. Дола се спусна, един от могадорианците вдигна блестящ меч и я прониза в гърба, а торбата с монети се пръсна в краката ѝ. Двамата с Рейнолдс стояхме като вкаменени и я гледахме как умира.
Устоявам на изкушението да се втурна напред, да хвана ръката му и да я стисна, за да му покажа, че разбирам чувствата му. Гледам гордо изправения му гръб, умишлено големите крачки и съзнавам, че точно в момента има нужда да остане сам. Или поне аз самата имам нужда от това, щом се замисля за смъртта на Катарина.
Последната дума, произнесена от него, умира, сякаш още витае във въздуха. Накрая Крейтън се покашля и казва:
— Ако не искаш, не ни разказвай повече точно сега.
— Те не успяха да ме убият. — Гласът на Осем се извисява, сякаш се опитва да заглуши тъжните спомени. Номерът ми е познат. Обикновено не се получава. — Не умрях дори когато ме нападнаха директно с меч във врата и в стомаха. Умряха те. Смъртоносните удари, предназначени за мен, им се случиха на тях. Не можеха да ме убият заради заклинанието. Направих всичко възможно, за да спася Рейнолдс. Но в целия хаос се оказахме разделени, а аз се телепортирах твърде късно. Рейнолдс беше… — Той спира за секунда. — Един от тях взе сандъка ми. Опитах се да го спра. Грабнах един от техните мечове, исках да го пробода в стомаха, но пропуснах съвсем за малко. Със сигурност улучих ръката му. Както и да е, той успя да се измъкне. Веднага след като потъна в гората, забелязах малък, сребрист кораб да излита между дърветата. Убих останалите. — Гласът му е толкова студен, толкова безчувствен, че чак ме побиват тръпки.
— И аз изгубих моя сепан — тихо продумва Марина след секунди.
— Аз също — добавям.
Хвърлям поглед към Елла, която се е приближила плътно до Крейтън. Поне тя все още има своя. Да се надяваме, че няма да изгубим и последния сепан, когото познаваме.