Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
— Къде е твоят сепан? — пита го Марина.
Засмяното лице на Осем става сериозно. Всички ние знаем какво означава това. В съзнанието ми изплува образът на Катарина със завързана уста и прикована с вериги към стена. Мисля за Джон и неговия сепан, Анри. Прогонвам спомените, преди от очите ми да бликнат сълзи.
— Преди колко време? — Крейтън задава внимателно въпроса, който е в главите на всички ни.
Осем се обръща, за да погледне към полето с висока трева под нас. С мисълта си той разделя тревата вляво и вдясно, докато се образува тясна пътека. Вдига глава към залязващото слънце.
— Вижте, трябва да се махнем оттук. Мръква се. По пътя ще ви разкажа за Рейнолдс и Дола.
Командир Шарма се спуска към Осем и го сграбчва за китката.
— А аз? Какво мога да направя за теб? Моля те, кажи ми.
Гласът му ме стряска. Той беше толкова тих през цялото време, а аз бях така погълната от нашето опознаване, че напълно забравих за ролята му във всичко това.
— Командире! — Осем се обръща към него. — Ти беше един лоялен приятел. Затова искам да благодаря на теб и войниците ти за всичко, което сторихте за мен. Вишну би бил много щастлив от вашата вярност. Опасявам се, че пътищата ни се разделят.
От изражението на командира е ясно, че за него това е неочаквано.
— Но аз не разбирам. Направих всичко, за което ме помоли. Доведох приятелите ти. Хората ми умряха за теб.
Осем поглежда Шарма право в очите.
— Никога не съм пожелал някой да умира за мен. Затова отказвах да напусна планината и да се разходя с теб по улиците. Съжалявам, че загинаха хора, съжалявам повече, отколкото предполагаш. Повярвай ми, знам какво е чувството да загубиш човек. Но оттук трябва да тръгнем по различни пътища.
— Но…
Осем го прекъсва.
— Сбогом, командире.
Мъжът се обръща, а на лицето му е изписано отчаяние.
Бедният човек. Но той е войник, който знае как да изпълни заповед, как да приеме фактите.
— Ти ме напускаш.
— Не — отвръща Осем. — Ти ме напускаш. Предстои ти нещо по-голямо, по-добро. Преди време един мъдър човек ми каза, че само ако напуснеш някой добър, ще можеш да срещнеш някой по-добър. След като си тръгна, ти ще останеш с твоя Вишну и ще познаваш само него.
Мъчително е да си свидетел на ставащото. Командир Шарма отваря уста да каже нещо, но замълчава, защото Осем му обръща гръб и тръгва надолу по пътя, без да поглежда назад. Първата ми реакция е, че Осем е твърде рязък. После осъзнавам, че това е най-добрият начин да постъпи както трябва.
— Хей! Чакай! — Крейтън се провиква след Осем. — Подножието на планината е в другата посока. Трябва да стигнем до летището.
— Първо искам да ви покажа нещо. Може пък да нямаме нужда от летище.
— Къде отиваш? Има неща, които още не знаеш. Трябва да седнем и да поговорим. Трябва да изготвим план! — настоява Крейтън.
— Иска ми се да не бях чупила онези очила — обажда се Елла. — Не можем просто да го следваме, без да знаем къде ни води, дори идеята да е добра. Той смята, че знае всичко, но може и да не е така.
Наблюдаваме Крейтън, който обмисля какво да правим. Знам какво аз смятам, че трябва да направим. Най-после намерихме друг член на гардовете и сега трябва да сме заедно. Кимам в посока на бързо чезнещата фигура на Осем. Крейтън ме поглежда и кимва в отговор. Той грабва сандъка на Марина и забързва след Осем. Елла и Марина се хващат за ръце и го следват мълчаливо. Подреждам се зад тях в редицата. Използвам способността си да чувам предварително звуци и се ослушвам дали командирът си е тръгнал от мястото, където го оставихме. Нищо не чувам. Мога да си го представя, застанал тих и неподвижен дълго след заминаването ни. Разбирам защо трябваше да стане така, но въпреки това ми е жал за човека. Изоставен въпреки лоялността си. Поглеждам към непреклонния гръб на Осем и ми е криво и за двамата.
Осем върви напред. Следваме го надолу по един хълм и се озоваваме в отворена долина. Накъдето и да погледна, наоколо са заснежените Хималаи. По-наблизо са части от гори с поляни от жълти и пурпурни цветя помежду им. Красиво е. Наслаждаваме им се, докато вървим. Крейтън нарушава тишината.
— И така. Кои са Рейнолдс и Дола?
Осем забавя крачка и ние тръгваме заедно. Той откъсва от цветята, но ги смачква в дланта си.
— Рейнолдс беше моят сепан. Обичаше да се смее. Смееше се много. Смееше се, докато бягахме, спяхме под мостове или се криехме в нечий продънен хамбар по време на мусоните. — Той се обръща и се вглежда в лицата ни. — Някой от вас помни ли го?