Възходът на номер Девет

Един ден отидох да се видя с него на обичайното ни място, но него го нямаше. Връщах се ден след ден там, но той повече не се върна и аз отново бях сам. Изминаха месеци, когато по време на една тренировка се натъкнах неочаквано на командир Шарма и неговите войници. За нещастие или за щастие, не съм сигурен, тогава бях във формата на Вишну и те се заклеха да ме пазят от всякакви злини. Ясно ми беше, че това се случи, защото бях във форма на нещо, което те боготворят, и се ненавиждах, че мамя вярата им, но не успях да устоя. Предполагам, че бях намразил самотата си.

Марина ни повежда около езерото. Осем ѝ казва да се насочи към водопада, който чуваме в далечината.

— Могадорианците появяваха ли се пак? — пита Крейтън.

— Да. Продължават да се връщат често с малките, сребристи кораби, бръмчат над планината и проверяват дали съм още тук. Но аз се превръщам в муха или мравка и те отминават.

— Това съвпада с докладите за честа поява на НЛО в този район — отбелязва Крейтън.

— Да, това са те — добавя Осем. — С всяко следващо посещение стават все по-небрежни и не се крият. Не съм ги забелязвал от няколко дни, но през последните шест или осем месеца бяха тук много често. Реших, че това означава, че конфликтът се изостря.

— Така е — казвам аз. — Открихме се един друг и се обединихме. Марина, Елла и аз се срещнахме преди няколко дни в Испания. Номер Четири ни чака в Америка. А сега намерихме и теб. Остават само Пет и Девет.

Осем мълчи известно време.

— Искам да ви благодаря, че сте изминали целия този път заради мен. Мина толкова време, без да има с кого да поговоря. Да говоря за моя истински живот.

Водопадът е на няколко метра от нас.

— А сега какво? — викам аз, за да надвия шума на водата.

— Ще се катерим! — вика в отговор Осем и сочи към отвесната, каменна стена пред нас.

Допирам ръка до гладката повърхност на камъка и търся място, където да се закрепя с пръстите на крака. Кракът ми веднага се плъзга, но преди да опитам отново, дочувам гласа на Осем високо над мен. Той вече е на върха и крещи нещо. Телепортирането било хубаво нещо, мисля си аз. Дори е по-добро от невидимост. Чудя се дали не можем някак да ги обединим.

— Просто използвай телекинезата си, за да се пренесеш — казва ми Марина. — Ти вземи Крейтън, аз ще взема Елла.

Следвам съвета ѝ и ние се понасяме. Оказва се по-лесно, отколкото си представях. На върха сме, където е лагерът на Осем. Не след дълго седим около огъня и готвим зеленчукова яхния в голямо гърне. Дърветата над нас оформят плътен балдахин и с водата отдолу мястото е идеално скрито. Хижата на Осем, изградена от кал, е едновременно депресираща и чудесна. Стените са неравни, вратата е оформена като овал и ухае на свежи цветя. Вътре има ръчно направен хамак и малка маса, а на стените висят три черги с ярки шарки.

— Имаш си уютно местенце тук — отбелязвам аз и се връщам при огъня. — От толкова време все бягам, че съм забравила какво значи да си имаш дом. Пък бил той и колиба.