Господар на желанието

Дрейвън поклати глава. Седяха така няколко минути, без да казват нищо, а погледите им се стрелкаха из стаята.

Жените, обаче, продължаваха разговора си във фоайето.

– И какво става с теб, Кристина? Щастлива ли си тук?

– Да, Орик е най-удивителният съпруг... О, Ем, съжалявам, аз не исках...

– Не, не мисли за това. Знам какво е моето положение, но ти... ти цялата сияеш. Толкова съм благодарна, че бракът ви е успешен!

– Да, и чух за Джоан. Вярно ли е, че ще се омъжва?

– Да, така е.

Стараейки се да не подслушва, Дрейвън наблюдаваше барона внимателно.

Явната неловкост на барона не предпоставяше приятелски разговор. Не че Дрейвън бе особено вещ в приятелските разговори или дори недружелюбните такива.

По принцип, Дрейвън не бе бъбрив човек, в каквато и да е форма или начин.

– Хубаво време си имате – осмели се да каже Саймън. – Идеално за панаира.

– Да – съгласи се Орик, поклащайки глава. – Много приятно. Меко е, не твърде горещо или твърде студено.

Отново постояха в мълчание, като отпиваха бавно от бирите си.

– Панаирът е чудесен тази година – гласът на Кристина наруши тяхното мълчание, докато жените продължаваха разговора си. – Има един златар, който трябва да посетиш. Напомни ми да ти покажа обеците, които ми направи.

– О, как ти завиждам за това – каза Емили. – Баща ми никога не би ни позволил да си пробием ушите. Той твърде много се страхува да не би да развием инфекция от обеците и да умрем.

– Как ми се иска баща ти да се научи да не се страхува толкова за вашето благосъстояние. Защото аз никога няма да забравя времето, когато той те наби с пръчка само защото излезе на задната порта с мен, за да вземем плодове от поляната зад замъка.

Дрейвън се намръщи на думите им. Той знаеше, че Хю е прекалено покровителствен, но това излизаше извън границите на приемливото. Да не позволява на дъщеря си дори да набере плодове?

Той почувства странна болка в гърдите си. От какво друго бе лишавана Емили?

И мисълта, че баща ѝ я е биел...

Беше хубаво, че Хю е извън обсега му сега.

– Да, помня го добре – каза Емили. – Можеш ли да си представиш колко развълнувана бях, че ще идвам тук. Та, аз наистина трябваше да спя навън в гората!

– Нe се ли страхуваше?

– Под защитата на лорд Дрейвън? Не, мисля, че той може да убие мечка с голи ръце.

Въпреки себе си, той усети силно чувство на гордост от думите и възхищението ѝ.

– В действителност – продължи Емили. –Трябва да го видиш как тренира. Начинът, по който се движи, направо спира дъха ми. Никога не съм виждала по-красив и по-силен мъж. Нищо чудно, че кралица Елинор го нарича Рицарската роза. И знаеш ли, той чете за удоволствие?

Саймън се задави с ейла си, докато се бореше да не се смее.

Докато гледаше свирепо брат си, Дрейвън усети по лицето му да се спуска топлина.

Изчервяване? Той потръпна при тази мисъл. Девойчето го беше накарало да се изчерви ?

Никога не бе правил такова нещо в живота си.