Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
— Наистина и двамата сме синове на майка ни Сигрид — каза Ескил разчувствано и размаха ръка да донесат още бира. — Тя беше тази, която първа разбра нещата, за които ние си говорим сега. Баща ни е човек, достоен за уважение, но без нея той нямаше да натрупа такова голямо богатство.
— Тук си напълно прав — отвърна Арн и премести бирата, която поставиха пред него, към Харалд.
— Та ти, Харалд, искаш да работиш за нас като кормчия на чуждестранния кораб? И възнамеряваш да плаваш около Норвегия за треска? — попита Ескил сериозно, след като изгълта значително количество от новата бира.
— Точно така. Споразумели сме се с Арн — отговори Харалд.
— Виждам, че си си взел нова туника — отбеляза Ескил.
— Сред твоите стражи в Арнес има няколко норвежци, както сам знаеш. Когато са на служба при теб, всички те носят сини цветове и почти не използват дрехите, с които са дошли. От един от тях си купих тази туника с цветовете на рода на Биркебените и с нея се чувствам по-добре, отколкото с цветовете, които винаги носех в Светите земи — отвърна Харалд с известна гордост.
— Две кръстосани стрели в златисто на червен фон — промърмори Ескил замислено.
— Отива ми още повече, защото лъкът е най-силното ми оръжие, а да нося тези цветове е мое право — увери го Харалд. — Биркебените използваха най-много лъка и стрелите в битката, а в Норвегия нямах равен в стрелбата с лък. В Светите земи не бях по-зле.
— Не, естествено, че не — каза Ескил. — Биркебените разчитаха много на силата на лъка и оттам дойде по-голямата част от победата. Ти замина за Светите земи в най-тежките времена. Една година по-късно дойде Свере Мунсон от Фарьорските острови. Биргер Бруса и крал Кнут го снабдиха с оръжие, мъже и сребро. После вие победихте и сега Свере е крал. Но ти знаеш всичко това, нали?
— Да, и затова исках да придружа твоя брат до Нес, за да благодаря на крал Кнут и ярл Биргер, които ни подкрепиха.
— Никой няма да ти отнеме това право — измърмори Ескил угрижено. — А ти иначе си син на Ойстен Моилас, нали?
— Да, точно така. Баща ми загина пред стените на Тьонсберг при Ре. Аз бях там, съвсем млад. Избягах от отмъстителите в Светите земи, сега се завръщам с нашите цветове.
Ескил кимна и отпи от бирата си, обмисли видимо много старателно казаното дотук, преди да реши накъде да насочи разговора. Другите двама видяха, че той не иска да бъде прекъсван, и изчакаха.
— Щом си син на Ойстен Моилас, можеш да предявиш правото си за норвежката корона — каза Ескил с тона, който използваше при уговаряне на сделки. — Ти си наш приятел, също като Свере, и това е хубаво. Но ти имаш избор. Можеш да избираш между това да подкрепиш бунтовниците и да станеш крал или да умреш. Или това да доплаваш до крал Свере с писмено разрешение от ярла и крал Кнут и да му се закълнеш във вярност. Така стоят нещата и няма средно положение.
— А в такъв случай кога ще стана ваш враг? — избърза с въпроса си Харалд, преди да е успял да помисли какво означава тази нова информация.
— В никакъв случай няма да се превърнеш в наш враг, надявам се — отговори Ескил със същия бърз тон. — Или ще загинеш в борбата срещу крал Свере и тогава няма да можеш да ни бъдеш кой знае какъв враг, или ще победиш. Тогава все още ще си наш приятел.
Харалд се изправи, взе халбата си с две ръце, изпи я до дъно и със замах я удари в масата така, че пепелта от начертаното кралство на търговията на Ескил се разлетя във всички посоки. След това вдигна дланите си към братята Фолкунги в знак да не го спират, посочи главата си и тръгна към вратата, като уви червената си мантия по-плътно около себе си. Когато отвори вратата, светлата лятна нощ ги заслепи и се чу песента на славей.
— Какво му втълпи в главата на нашия приятел Харалд? — попита Арн, смръщил чело.
— Както се научих от теб за краткото време, прекарано заедно, братко. По-добре кажи сега това, което трябва да бъде казано. Ти какво мислиш по въпроса?
— Най-разумно за Харалд би било да даде клетва за вярност на крал Свере още при първото си пътуване — отговори Арн. — Един крал няма да се отнесе неблагодарно към сина на паднал герой, който е стоял на същата страна като самия него. Най-добре за Норвегия, за Западна Готаланд и за нас, Фолкунгите, ще бъде Харалд и Свере да постигнат споразумение.