Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Арн и Харалд Ойстенсон взеха лъковете и колчаните си със стрели, занесоха сено в един от оборите и си направиха мишена, преди да отидат да се упражняват. Харалд се шегуваше, че за единственото упражнение, което можеха да правят през едногодишното им пътуване по море, им трябваха врагове на близко разстояние, но ето че с Божията помощ отново имаха възможност да се подготвят по-добре. Арн само отвърна лаконично, че упражняването е дълг, тъй като е богохулство да вярваш, че светата Дева винаги ще помага на лентяите. Само тези, които работят усърдно върху стрелбата си, заслужават да стрелят добре.

Няколко момченца се бяха промъкнали, за да видят как двамата мъже, които, разбира се, те не познаваха, можеха да си служат с лък и стрели. Но скоро се затичаха обратно към стопанството и запъхтяно заразказваха, че тези стрелци са най-добрите на света. Тогава някои от свободните мъже се промъкнаха крадешком по посока на стрелците и скоро видяха със собствените си очи, че това беше така. И Фолкунгът, и воинът с червена норвежка риза си служеха с лъка и стрелите така, както никой друг.

Когато настъпи вечерта и господарите се събраха за вечеря, бързо стана ясно, че непознатият воин с фолкунгска мантия е братът на господаря Ескил, и не след дълго слухът обиколи цялата околност Аскеберя. Мъж от сагите се беше завърнал в Западна Готаланд. Човекът с мантията на Фолкунг не можеше да бъде никой друг освен Арн Магнусон, когото описваха в толкова много песни. Хората в къщите и по дворовете шушукаха за и против. Със сигурност не можеше да бъде никой друг.

Няколко от най-малките синове на домакина се втурнаха безразсъдно в продълговатата къща, застанаха до вратата и извикаха на Арн да каже името си. Такава наглост можеше да им коства кожата на гърбовете им и домакинът Гурмунд, който седеше вътре на масата на господарите, стана разярен, за да накаже калпазаните, като в същото време се извиняваше на господаря си Ескил.

Арн обаче го спря и сам отиде при момчетата, хвана ги шеговито за вратовете и ги изведе на двора. Там той застана на едно коляно, погледна ги престорено строго и ги помоли да повторят въпроса си, ако смеят.

— Ти ли си… господарят Арн Магнусон? — изпъхтя най-дръзкото момче и в следващия момент затвори очи все едно очакваше да получи плесница.

— Да, аз съм Арн Магнусон — отговори Арн, като внимаваше повече да не гледа строго. Въпреки това момчетата все още изглеждаха малко уплашени, докато очите им шареха от белезите по лицето му до меча със златистия кръст на ножницата и на дръжката, който висеше до крака му.

— Искаме да ти служим! — рече най-смелото от тях, същото, което беше задало първия въпрос, когато най-накрая се престраши да мисли, че не го грози нито удар с камшик, нито строго мъмрене от страна на воина.