Вестителят на бурята

Каира сграбчи по-здраво копието си и даде знак на щитоноските в края на стълбището да отворят портата. После със Самина поведоха Върховния абат по каменните стъпала и през прага, а Синовете на Малеус останаха да чакат. Те не можеха да влизат в Храма на есента — единственият мъж, който имаше право да пристъпи в тази свещена земя, бе Върховният абат — Синовете щяха да бъдат настанени в приюта на Дъщерите на Арлор, който се намираше точно отвъд стените.

В двора на храма, свели глави, чакаха жриците, забулени с белите си воали. В центъра стоеше майката игуменка, а до нея — Даедла. Вляво беше екзархата, най-висшата сред Щитоноските. Въпреки че не носеше щит или копие, тя пак бе страховита — до високата ѝ силна фигура майката игуменка изглеждаше миниатюрна.

Когато приближиха, майката игуменка се поклони.

— Приветствам ви, Върховни абате. Любезната ви визита е огромна чест за нас. Надявам се, че в Храма на зимата всичко е наред?

— Всичко е наред. Но пътуването беше дълго. Предполагам, че ще мога да се изкъпя и да си почина, преди да започнат формалностите.

— Разбира се, моля, заповядайте насам.

Даедла и майката игуменка поведоха Върховния абат към храма и Каира и Самина ги последваха, докато той се усамоти в покоите си.

По-късно, когато стояха на стража пред вратата му, стана ясно, че Самина няма да се примири с това назначение.

— И все така ли ще е? — попита тихо тя, въпреки че все едно го изкрещя — толкова силен бе ядът в гласа ѝ.

— Каквото-такова — отвърна спокойно Каира. През последните няколко дни си беше повтаряла тази фраза неведнъж.

Той вече беше вътре, къпеше дебелото си потно тяло. Странно, но беше настоял една от Дъщерите да му прислужва при измиването. Това никак не се хареса на Самина нито на Каира.

От стаята се чу плисък и мъжки смях. В ушите на Каира прозвуча развратно, сякаш абатът се наслаждаваше на някакво нечисто удоволствие. Какво можеше да прави, че да е така весел?

— Какви ги върши вътре? — попита Самина.

— Къпе се.

— Разплисква водата като крава, цамбурнала в река.

На Каира ѝ стана смешно, но не забравяше почетната си служба. Това беше велика чест и не беше тя човекът, който ще я омаловажава.

Внезапно чуха гласа на Върховния абат в стаята. Говореше приглушено, думите не се различаваха, но очевидно беше развеселен.

— Горкото момиче — каза Самина. — Сигурно ще я отегчи до сълзи с приказки за далечния Айрънхолд.

Върховният абат се засмя отново. Още приглушени думи. После чуха и гласа на жрицата — висок и боязлив.

— Не го окуражавай — каза Самина, сякаш шепнеше съвети в ухото на момичето. — Това е най-лошото, което можеш да направиш.

— Ще замълчиш ли? Предполага се, че охраняваме почетен гост, а не го одумваме зад гърба му.

— Нали някак трябва да минава времето.

— Имаме си задължения. Те трябва да са ни достатъчни.

Самина не отвърна.

Чуха абатът да говори отново, после разплиска водата. Жрицата също заговори — гласът ѝ се извисяваше, редеше думите все по-бързо. Още един силен плясък и момичето изпищя.

Каира и Самина се спогледаха в мига, в който вратите на стаята се отвориха със замах. Младата жрица изтича през тях разплакана, с наведена глава. Лицето ѝ не се виждаше.