Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Фолкхаймер се приближава; голямото му грижовно лице се надвесва над Вернер. Широко, познато… дълбоко разположените в орбитите очи под каската. Високи скули и дълъг нос, с разширен връх, като раздвоения долен край на бедрена кост. Брадичка с размера на континент. Бавно и внимателно Фолкхаймер докосва бузата на Вернер. Пръстите му се отлепят червени.
Вернер казва:
— Трябва да се измъкнем. Да търсим друг изход.
„Изход?“, казват устните на Фолкхаймер. Той поклаща глава: „Няма друг изход.“
Три
Юни 1940 г.
Имението
Два дни след бягството от Париж Мари-Лор и баща й влизат в град Еврю. Ресторантите са или обковани с дъски, или претъпкани. Две жени във вечерни рокли са се свили една до друга на стъпалата на катедралата. Мъж лежи по очи сред сергиите на пазара — припаднал или по-лошо. Пощата не работи. Телеграфните линии са прекъснати. Най-новият вестник е отпреди трийсет и шест часа. В префектурата опашката за купони за бензин излиза през вратата и се вие из съседните улици.
Първите два хотела са пълни. В третия не искат да им отворят. От време на време ключарят се улавя да се озърта несигурно.
— Папà… — мрънка Мари-Лор объркана. — Краката ми.
Той запалва цигара; остават му три.
— Още малко, Мари.
В западния край на Еврю пътят се опразва, а околността се подравнява. Той поглежда — за кой ли път — адреса, даден му от директора. „Мосю Франсоа Жиано. Улица „Сен Никола“ № 9“. Стигат дотам, но къщата на мосю Жиано гори. В безветрената привечер между дърветата се издигат мрачни кълба дим. В ъгъла на портала се е забила кола и е откъснала портата от пантите. Къщата — или каквото е останало от нея — е внушителна: двайсет френски прозореца по фасадата, големи, прясно боядисани капаци, добре поддържан жив плет.
Имение.
— Мирише на дим, папà.
Той отива с нея до чакълестата алея. Раницата — сигурно заради скрития надълбоко кристал — с всяка измината стъпка му натежава. Няма локви, които да блестят между камъчетата, няма пожарникари, които да се тълпят отпред. Две вази украсяват парадното стълбище. Гръмнал от горещината полилей се е разсипал по стълбите.
— Какво гори папà?
Откъм задимения сумрак се задава момче, не по-възрастно от Мари-Лор, цялото в пепел, бутащо количка за сервиране по чакъла на настилката. Сребърните щипки и лъжици, висящи отстрани, потракват и звънтят, а колелцата подскачат и се търкалят с нежелание. Четири полирани херувимчета се хилят от четирите ъгъла.
Ключарят казва:
— Това ли е къщата на Франсоа Жиано?
Момчето ги подминава, без да обърне внимание нито на въпроса, нито на питащия.
— Какво се е случило с…
Подрънкването на количката се отдалечава.
Мари-Лор дръпва рязко подгъва на балтона му:
— Папà, моля те…
Свито в палтото, на фона на черните дървета лицето й изглежда по-бледо и уплашено от всякога. Много й се събра, вижда се.
— Гори къща, малката ми. И хората я разграбват.
— Каква къща?
— Тази, заради която бихме толкова път дотук.
Над главата й тлеещите останки от каси на врати се разгарят и затихват в синхрон с поривите на вятъра. Гаснещото небе се провижда през дупка в покрива.
Две нови момчета изскачат от пепелището, мъкнейки портрет в позлатена рамка, два пъти по-висок от самите тях, с образа на някой отдавна умрял праотец, гледащ кръвнишки в тъмното. Таткото на Мари вдига длани да ги спре.
— Бомбардировка ли е имало?
Едното момче казва:
— Вътре е пълно, влизай, взимай си. — Платното се люшка на вълни.
— Нещо да знаете за мосю Жиано?
Другото казва:
— Избяга вчера. С останалите. За Лондон.
— Стига си обяснявал! — му казва първият.
Момчетата се затичват по алеята с плячката си и се стопяват в мрака.
— Лондон? — тихичко се обажда Мари-Лор. — Приятелят на директора е в Лондон?
Листове почерняла хартия се въртят из краката им. Сенки шепнат в дърветата. Смачкан пъпеш се е изтърколил като отсечена глава насред алеята; капризите на умореното им въображение. Цял ден, километър след километър, ключарят си е представял как ще ги посрещнат с храна. Горещи картофки, които той и Мари-Лор ще мажат на воля с краве масло. Дребен лук, гъби, твърдо сварени яйца и сос бешамел. Кафе и цигари. Ще подаде камъка на мосю Жиано, той ще извади месинговия лорнет от джоба на ризата си, ще го намести пред благите си очи и ще каже: фалшив или истински. После ще го зарови в градината или ще го скрие зад някоя невидима вратичка някъде из стените и — готово. Мисията изпълнена. Je nе m'en occupe plus: повече не ме занимавайте. Ще им дадат самостоятелна стая, ще се изкъпят; може да изперат и дрехите си. Мосю Жиано сигурно ще разкаже забавни истории за приятеля си — директора, на сутринта птиците ще пеят, а новият вестник ще обяви края на нападението; нещо от този род. Той отново ще се върне в ключарната и ще прекарва вечерите си, нагласяйки малки плъзгащи се прозорци в малки дървени къщички. „Здрасти, здрасти!“ Всичко както преди.