И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Казвате, че се водят спорове за мен? Нима не е пределно ясно, че изборът е лично мой? – Не знаех дали да се вълнувам, или да се притеснявам, но при всички случаи ми се струваше интригуващо. Може би, ако момичетата ме харесваха толкова, имаше шанс и аз да ги харесам.

– Всъщност не се изказах правилно – додаде тя. – Борят се за две неща. Едни – за вас, други – за короната. И всичките си въобразяват, че знаят как да насочат вниманието ви към себе си.

– А, да. Мъжът или короната. За жалост, някои не намират разлика между двете. – Поклатих глава и вперих поглед в тревата.

– Ами успех тогава – подхвърли комично тя.

Но в ситуацията нямаше нищо комично. Току-що бях намерил потвърждение на още един от най-големите си страхове. Любопитството ми обаче надделя, макар и да бях сигурен, че няма да отговори прямо на въпроса ми.

– А вие за кое от двете се борите?

– В интерес на истината, тук съм по грешка.

– Как така? – Нима беше възможно? Ако бе вписала името си за участие и то бе изтеглено, ако е дошла в двореца по своя воля...

– Ами така. Дълга история е – каза тя. Рано или късно щях да я науча. – Но вече... е късно. При това не се боря. Единственият ми план е да похапна добре, преди да ме изритате.

Не можах да се сдържа. Избухнах в смях. Това момиче беше точната противоположност на очакванията ми. Чакала да я изритам? Искала да похапне добре? За моя изненада разговорът ни ми беше приятен. Може би всичко щеше да е толкова лесно, колкото майка ми беше обещала, и с времето щях да опозная кандидатките, както се беше случило с Дафни.

– От кои сте? – попитах. Едва ли беше повече от Четворка, щом толкова се вълнуваше за храната

– Моля? – не разбра въпроса ми тя.

Не исках да прозвуча обидно, затова започнах от по-високо.

– Двойка? Тройка?

– Петица.

Значи, това беше една от Петиците. Знаех, че баща ми нямаше да се зарадва, че съм общувал с нея, но все пак той я беше допуснал в двореца.

– Аха, в такъв случай храната предлага подобаваща мотивация. – Засмях се отново и реших, че трябва да науча името на тази забавна млада жена. – Извинете, но ми е трудно да прочета името ви в тъмнината.

Тя поклати леко глава. Зачудих се как да ù отговоря, ако ме попиташе защо още не знаех името ù: с лъжа – че имах твърде много работа, за да запомня имената им; или с истината – че толкова се притеснявах около всичко това, че отлагах тази задача до последния момент.

– Аз съм Америка.

– Чудесно – отвърнах със смях. Изобщо не можех да повярвам, че е стигнала дотук с такова име. Така се казваше някогашната ни страна, закостеняла, несъвършена земя, която бяхме преобразили в едно силно кралство. Но може би именно затова я беше допуснал баща ми: за да демонстрира, че миналото ни не го тревожеше, макар и размирниците инатливо да отказваха да се разделят с него.