![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Гледах да спазвам удобна дистанция от Избора... докато той не прекрачи прага ми.
В петък сутринта вървях по коридора на третия етаж, когато чух звънкия смях на две момичета по откритото стълбище на втория етаж. Жизнерадостен глас възкликна:
– Можеш ли да повярваш, че сме тук? – И двете отново избухнаха в момичешко кискане.
Изругах на глас и се шмугнах в най-близката стая, тъй като многократно ми беше натъртено, че трябва да се запозная с всички момичета наведнъж в събота. Никой не ми обясни защо е толкова важно, но предполагам, че имаше връзка с преобразяването им. Ако някоя Петица влезеше в двореца, без да ù е обърнато специално внимание, едва ли щеше да има голям шанс. Може би държаха на тази мярка в името на справедливостта. Напуснах скривалището си тихомълком и се върнах в стаята си, мъчейки се да забравя случката.
След известно време обаче, докато вървях към кабинета на баща ми, до ушите ми достигна гласът на непознато момиче и цялото ми тяло изтръпна от смущение. Върнах се в стаята си и се заех да почиствам старателно обективите на фотоапаратите си и да преподреждам цялото си снимачно оборудване. Намирах си работа до вечерта, когато момичетата щяха да се приберат по стаите си, позволявайки ми да изляза от моята.
Това беше една от чертите на характера ми, които лазеха по нервите на краля. Казваше, че постоянното ми щъкане насам-натам го напрягало. Е, какво да се прави? Размишлявах най-добре в движение.
Дворецът беше притихнал. Направо да не повярва човек колко гости имахме. Може би нямаше да се чувствам толкова различно, ако не обръщах такова голямо внимание на промяната.
Докато вървях към дъното на коридора, пред очите ми се нижеха всички неизвестни, които тровеха мислите ми. Ами ако никое от момичетата не можеше да спечели любовта ми? Ами ако никое от тях не беше способно да ме обикне? Ами ако се разминех с жената, родена за мен, само защото бяха избрали друга да представя окръга ù?
Седнах на върха на стълбището и отпуснах глава в ръцете си. Как щях да се справя? Как щях да намеря момичето, което да обикна, което да обикне мен, което родителите ми и народът да одобрят? Освен това трябваше да е интелигентна, красива и образована; жена, която с гордост щях да представям на президентите и посланиците, гостуващи в двореца ни.
Казах си, че трябва да се взема в ръце, да мисля за положителните неизвестни. Ами ако запознанството с дамите се окажеше приятно начинание? Ами ако всичките бяха очарователни, забавни и красиви? Ами ако момичето, спечелило сърцето ми, се окажеше способно да омиротвори баща ми? Ами ако бъдещата ми спътница сега лежеше в леглото си и мислеше за мен?
Може би... може би не беше изключено Изборът да се превърне в онова, за което си бях мечтал още преди да почука на вратата ми. Това беше шансът ми да си намеря партньорка в живота. Откакто се помнех, Дафни беше единственият човек, с когото можех да споделям; никой друг не разбираше начина ни на живот като нея. Но сега имах възможност да приветствам друга жена в моя свят и това щеше да ми донесе повече радост от всичко досега, защото... защото тя щеше да е само моя.
А аз щях да съм само неин. Щяхме да разчитаме един на друг. Тя щеше да е за мен каквото майка ми беше за баща ми: източник на утеха и отрезвяващо спокойствие. А аз щях да съм неин спътник, неин защитник.
Изправих се и тръгнах надолу по стълбището с новородена увереност. Просто трябваше да съхраня това ново чувство. Обещах си така да възприемам Избора от тук нататък. Като извор на надежда.
Докато стигнах първия етаж, вече се усмихвах. Не мога да кажа, че бях спокоен, но поне се бях въоръжил с решимост.
– ... навън – прошепна задъхано някой и крехкият глас отекна по коридора. Какво се случваше?
– Госпожице, незабавно трябва да се приберете в стаята си. – Примижах и съсредоточих погледа си към обляния от лунна светлина изход към градината; един страж препречваше пътя на момиче. Момиче! Беше тъмно, затова не можах да видя много от лицето ù, но имаше копринена червена коса, сякаш изтъкана от мед, рози и слънце.
– Моля ви. – Изражението ù придобиваше все по-отчаян и по-отчаян вид и цялото ù тяло трепереше. Тръгнах към тях, обмисляйки как да постъпя.
Стражът каза нещо, което не успях да чуя. Продължих да вървя към необяснимата сцена, разиграваща се пред мен.
– Аз... не ми достига въздух – каза тя и се свлече в ръцете на стража, който пусна копието си, за да я улови. Стори ми се малко подразнен.
– Пусни я! – наредих аз, най-сетне достигайки ги. Да вървят по дяволите правилата, не можех да допусна да я наранят.