Гаснещ зрак [bg]

Войниците, поставени на пост, ги бяха видели и докато един тръгна да отнесе новината, други започнаха да се събират от лагера, привлечени към отбранителната линия от любопитство или може би скука.

— Мисля, че тайната се разкри — каза Листар.

— Никой азатанай не се крие в този лагер — каза Хатарас. — Добре. Те са вманиачени на тема тайни.

Листар я изгледа намръщено.

— Можете да усещате присъствието им?

Двете жени кимнаха.

— Научили сме тази дарба — каза Вастала.

— С вкусването на огньовете в огнището, дъха на пушека.

— С полагането на долината между краката на Майката.

— Теланас — каза Хатарас и кимна отново. — Магията е змия, захапала собствената си опашка. Гледа в себе си и с гледането поглъща, и поглъща, и расте. Тъй магията присъства на един безкраен пир. Нашата богиня Майка е заклещена в кръг от самата себе си. Но ние, Гадателките на кости, танцуваме.

Въпреки цялата си прямота тези две жени често объркваха Листар. Изобщо не можеше да разбере тази магия, за която говореха. За него азатанаите бяха полулегендарни фигури, не толкова скрити, за да не вярва в съществуването им, но достатъчно смътни в подробностите, за да му вдъхнат скептицизъм по отношение на делата им. Стояха на границата на достоверността и докато приказките за някоя си, наречена Т’рис, и нейните проклятия, изречени в Цитаделата на Карканас, не стигнаха до ушите му, Листар не беше мислил много за азатанаите. „Строители. Дарители на дарове.

А вече и същества, които се месят в чужди работи.“

— Ако ще са богове — каза той сега, докато стражите им махаха да се приближат, — защо не се разкрият като такива? Защо ще крият силата си?

— Преклонението е уязвимост — отвърна Хатарас. — Виждаш ли как ние танцуваме около Майката? Ние сме нейната слабост, както и тя нашата.

— Още по-лошо — добави Вастала, — те също са деца отвътре. Играчи на игри.

Листар примижа, като видя Варет и Ребъл — двамата се провираха през малката тълпа, която ги чакаше. „Странно е, че наричам тези двамата мои приятели. И все пак са ми приятели. Страхливецът и побойникът. Но се чудя колко много кураж е нужен, за да живееш със своя страх? И колко широко е сърцето на Ребъл, да гледа толкова добродушно онези от нас, които са слаби? Твърде лесно съдим и после отхвърляме.

Но мисля, че не Ранси е тази, която трябва най-много да се бои от предстоящото. Варет е.“