Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
По тази причина всички карти поставяха свещения град на различни места. Нелепо беше да вървиш пеш до там — просто отиваш до най-близкия град с Порта на Обета и ползваш нея.
Амарам търси сведения тук, рече си Шалан. Също като мен. Но той иска да върне Пустоносните, а не да се бие с тях. Защо?
Вдигна копието на древната карта на Домът на Бурята, онова с мозайката. Съдържаше художествени изображения наместо точни посочвания за неща като разстояние и местоположение. Шалан оценяваше по достойнство първото, ала второто беше влудяващо.
Тук някъде ли си?, питаше се тя. Тайната, Портата на Обета? Тук ли си, в тази равнина, както мислеше Ясна?
— Пустите равнини не са били винаги така разбити — прошепна тя на себе си. — Тъкмо това пропускат всички учени с изключение на Ясна. Домът на Бурята е бил разрушен по време на Последното Опустошение, ала това е било толкова отдавна, че никой не казва как. Пожар? Земетръс? Не. Нещо още по-ужасно. Градът е бил разбит, като изящен съд, ударен с чук.
— Шалан — обади се Шарка и дойде по-близо до нея. — Знам, че си забравила много от нещата в миналото. Тези лъжи ме привлякоха. Но не можеш да продължаваш така; трябва да признаеш истината за мен. За онова, което мога да правя, и за онова, което направихме заедно. Ммм… Повече, ти трябва да познаваш себе си. И да помниш.
Шалан седеше със скръстени крака на разкошното легло. Спомените си проправяха със зъби и нокти път от скришните места в ума ѝ. Всички сочеха в една посока, към окървавения килим. И той… не.
— Ти искаш да помогнеш — продължи Шарка. — Искаш да се подготвиш за Вечната Буря, за духчетата на противоестествения. Не дойдох при теб само да те уча на хитрости със светлината.
— Дошъл си да се учиш — отвърна Шалан, докато се взираше в картата. — Така ми каза.
— Дойдох да се уча. И ние двамата станахме способни на нещо по-голямо.
— И ще ме направиш ли неспособна да се смея? — попита Шалан и изведнъж се принуди да преглътне сълзите. — Ще ме осакатиш? Защото тези спомени ще ми причинят това. Аз мога да бъда такава, каквато съм, защото ги затворих.
Пред нея се появи образ, роден от Светлината на Бурята, създаден по усет. Не ѝ се наложи първо да го рисува, понеже го познаваше твърде добре.
Образът беше на нея самата. Шалан, каквато би трябвало да бъде. Свита на кълбо в леглото, неспособна да плаче, защото отдавна е останала без сълзи. Това момиче… не жена, а момиче… се свиваше, колчем го заговореха. Очакваше всички да му крещят. Не можеше да се смее, понеже светът беше изтръгнат от нея от детството на мрак и болка.
Това беше истинската Шалан. Знаеше го толкова сигурно, колкото знаеше името си. Личността, в която се бе превърнала, беше лъжа, измислена от нея, за да оцелее. За да помни себе си като дете, което открива Светлината в градините, Шарки в зидарията и мечти, които се сбъдват…
— Ммм… Каква дълбока лъжа — прошепна Шарка. — Наистина дълбока лъжа. Ала все пак трябва да развиеш способностите си. Да се научиш отново, ако трябва.
— Добре — отговори Шалан. — Но щом сме го правили преди, не можеш ли просто да ми кажеш как сме го правили?
— Паметта ми е слаба. Толкова дълго време бях глупав, почти като мъртъв. Ммм. Не можех да говоря.
— Аха — каза Шалан и си припомни как се въртеше на земята и се блъскаше в стената. — Все пак беше някак сладък.
Тя пропъди образа на уплашеното, свито и хлипащо момиче и извади принадлежностите за рисуване. Почука с молива по устните си, после направи нещо просто — скицира Воал, тъмнооката измамница.
Воал не беше Шалан. Чертите ѝ бяха достатъчно различни, така че всеки, който видеше и двете заедно, да ги приеме за отделни личности. Ала у Воал имаше и нещичко от Шалан. Беше тъмноока разновидност на Шалан, с алетски цвят на кожата — с няколко години по-възрастна и с по-остри нос и брадичка.
Щом приключи с рисуването, Шалан издиша Светлина и създаде образа. Образът стоеше до леглото със скръстени ръце и самоувереното изражение на майстор дуелист, изправен пред хлапе с пръчка.
Звук. Как би произвела звук? Шарка го бе нарекъл сила, част от Стихията на светлината — или поне нещо подобно. Разположи се на леглото, подви крак под себе си и взе да разучава Воал. През следващия час изпробва всичко, което ѝ хрумна, от напрягане и съсредоточаване до опити да нарисува звуците, за да ги накара да се появят. Нищо не се получи.