Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— От вас би излязла чудесна свидетелка! — каза адвокатът. — Никой съдебен състав (освен ако се състои от слепци) не би могъл да ви устои, дори да давате най-лоши показания, а вие бихте давали само добри!

— А защо пък, смешни човече? — изсмя се мисис Мърдл.

Вместо отговор адвокатът закачливо размаха няколко пъти лорнета между себе си и бюста и запита с най-подмазвачески тон:

— Как ще трябва да се обръщам към най-елегантната, изисканата и очарователната жена след няколко недели, а може би и дни?

— Вашата птичка не ви ли каза? — отговори мисис Мърдл. — Хайде, запитайте я утре и идущия път ми кажете какво казва.

Това доведе до нова размяна на подобни любезности между двамата, но въпреки всичкото си остроумие адвокатът не можа да разбере нищо. От друга страна, лекарят, като изпращаше мисис Мърдл до каретата и й помогна да се заметне, запита за симптомите с обикновеното си спокойствие.

— Може ли да запитам, вярно ли е това за мистър Мърдл?

— Мили ми докторе, вие ми задавате въпроса, който аз току-що се канех да ви задам.

— Да го зададете на мене? Защо на мене?

— Честно слово, мисля, че мистър Мърдл се доверява повече на вас, отколкото на всеки друг.

— Напротив, той не ми казва абсолютно нищо, дори и професионално. Но вие, разбира се, сте чували мълвата?

— Разбира се. Но вие познавате мистър Мърдл, знаете колко мълчалив и сдържан е той. Уверявам ви, че нямам и представа на какво се основава тази мълва. Бих желала да е вярна, защо да го отричам пред вас! Вие ще го разберете и без това.

— Съвсем вярно — каза лекарят.

— Но дали е съвсем вярна или само отчасти, или напълно лъжлива, никак не мога да кажа. Това положение е страшно непоносимо и абсурдно, но вие познавате мистър Мърдл и то няма да ви учуди.

Лекарят не се учуди, помогна й да се качи в каретата и й пожела лека нощ. За миг той се поспря на входната си врата, загледан след елегантната карета, която отгърмя по пътя.

Като се върна горе, гостите се разотидоха и той остана сам. Тъй като обичаше много да чете всякаква литература (и никога не считаше, че трябва да се извинява за тази си слабост), той се настани удобно да си почете.

Часовникът на работната му маса показваше дванадесет без две минути, когато на пътната врата се позвъни. Като човек със скромни навици, той бе изпратил слугите да си легнат и трябваше сам да слезе да отвори. На вратата стоеше човек без шапка и палто, с навити до рамената ръкави на ризата. За миг той си помисли, че човекът се е бил с някого, още повече че беше силно възбуден и задъхан. Вторият поглед обаче му показа, че човекът бе особено чист и иначе облеклото му — в изправност.