Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Нали? — съгласи се мистър Мърдл. — Но трябва ми, а пък зная, че имате подръка разни там сватбени подаръци с ножици, щипци и тям подобни. Ще си го получите обратно утре.
— Едмънд — каза мисис Спарклър, — отвори (ама, моля ти се, много внимателно, защото си така несръчен) седефената кутия там на масичката и дай на мистър Мърдл седефеното ножче.
— Благодаря — рече мистър Мърдл, но ако имате някое с по-тъмна дръжка, бих предпочел него, с по-тъмната дръжка.
— От костенурката ли?
— Благодаря — каза мистър Мърдл, — да. Мисля, че бих предпочел с дръжка от кост на костенурка.
Едмънд съответно получи нареждане да отвори кутията от костенурка и да даде на мистър Мърдл ножче с дръжка от костенурка. Докато той се занимаваше с това, жена му рече любезно на най-великия ум.
— Ще ви простя, ако го намастилите.
— Ще се погрижа да не го намастиля — каза мистър Мърдл.
Знаменитият посетител тогава протегна маншета си, който погълна за миг ръката на мисис Спарклър: китка, гривна и всичко. Къде беше потънала неговата, остана неизвестно, но мисис Спарклър почувствува докосването му така слабо, като че ли докосна статуята на заслужил ветеран.
Когато той излезе от стаята, Фани, съвсем убедена, че най-дългият ден в живота й най-после е завършил и че не е имало на света жена, не напълно лишена от привлекателности, така измъчена от идиоти и дръвници, като нея — излезе на балкона да подиша малко чист въздух. Сълзи от досада наляха очите й и през тях й се стори, че мистър Мърдл, който вървеше надолу по улицата, куца, танцува и се върти, като че ли няколко дяволи са се вселили в него.
Глава XXV
Главният лакей подава оставка
Вечерята се състоеше в дома на великия лекар. Адвокатурата бе представена в пълния си блясък. Фърдинънд Барнакл беше в най-приятния си вид. Малко неща в живота оставаха скрити от лекаря и на него се струваше по-често дори и от Епископа да проникне в най-тъмните му ъгли. В Лондон имаше дами, мили мои, просто влюбени в него, като най-очарователен и прекрасен човек, които биха останали потресени от обществото му, ако знаеха какви картини са гледали само преди един-два часа тези негови замислени очи и до чии легла и под какви покриви е стояла спокойната му фигура. Но лекарят беше сдържан човек, който не тръбеше нито своите, нито чуждите дела. Много бяха чудните неща, които той виждаше и чуваше, и много бяха непримиримите морални противоречия, между които протичаше животът му: обаче състраданието му си оставаше еднакво към всички и не се смущаваше от нищо, както и състраданието на небесния лекар на всички болки. Като дъжда той отиваше и при справедливите, и при несправедливите, правеше добро, колкото можеше, но не го тръбеше нито из синагогите, нито по кръстопътищата.
Тъй като никой човек с голям човешки опит, колкото и скромно да го проявява, не може да не буди интерес, какъвто подобава на такива звания, и лекарят беше привлекателен за всички. Дори по-изтънчените дами и господа, които нямаха представа за онова, което той криеше от тях, и които щяха така да се стреснат, че да загубят и малкото ум, който имаха, ако им направеше чудовищното предложение: „Елате и вижте, каквото аз виждам“ — даже и те признаваха привлекателността му. Където и да беше той, около него се чувствуваше житейска правда. А половин зрънце правда, подобно на най-малката доза от кой да е рядък естествен продукт, ще придаде вкус и на огромно количество разтвор.
И следователно стана така, че на малките вечери на лекаря хората идваха в най-естествения си вид. Съзнателно или не, гостите си казваха:
— Ето един човек, който наистина ни познава такива, каквито сме, който може да влиза при нас всеки ден, когато сме без перуки и негримирани, чува бълнуванията ни и вижда непрестореното изражение на лицата ни, когато сме загубили контрол над тях; с него можем да бъдем естествени, защото той е взел надмощие и е твърде силен за нас.
И затова гостите на доктора се проявяваха така удивително на неговата кръгла маса, че ставаха почти естествени.
Познанията, които адвокатът имаше относно оная сбирщина от съдебни заседатели, наречена човечество, бяха остри като бръснач, обаче бръсначът не е винаги удобен инструмент и простият лъскав скалпел на лекаря, макар и далеч не така остър, беше годен за много по-широки цели. Адвокатът знаеше всичко за лековерието и измамничеството на хората; но лекарят можеше за една седмица да му покаже при обиколката си тяхната нежност и любов по-добре, отколкото Уестминстър Хол и всички съдебни окръжия за седемдесет години. Адвокатът винаги подозираше това и може би с радост го поощряваше (защото ако светът наистина представляваше голямо съдилище, човек би пожелал по-скоро да дойде Страшният съд), затова обичаше и уважаваше лекаря не по-малко от всеки друг.