Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Това е Радостта за сърцето! — възкликна капитанът и се взря внимателно в лицето й. — Това е прелестното създание, вече пораснало.
Капитан Кътъл бе обзет от толкова силно чувство на почит и благоговение към нея, като я видя така променена, че дори и за хиляда лири не би я държал в обятията си в състоянието й на безсъзнание.
— Моя Радост за сърцето! — възкликна капитанът и се отдръпна малко встрани, а физиономията му изразяваше голямо безпокойство и съчувствие. — Ако можеш да дадеш на Нед Кътъл знак с ръка, направи го!
Но Флорънс не се помръдваше.
— Моя Радост за сърцето! — с разтреперан глас рече капитанът. — Заради Уол’р, потънал в морските дълбини, обърни се и дай някакъв сигнал, ако можеш.
Като видя, че тя остава безчувствена и към тази изразителна молба, капитан Кътъл грабна от масата един съд със студена вода и поръси лицето й. Вземайки предвид сериозността на положението, капитанът тогава си послужи с огромната си ръка, свали бонето й, намокри устните и челото й, отметна косата й, зави нозете й със собственото си палто, което специално съблече за целта, потупа ръката й — толкова малка в сравнение с неговата лапа, че докосвайки я, той се изуми — и като видя, че клепачите й потрепнаха, а устните й се раздвижиха, с поолекнало сърце продължи спасителните си мерки.
— Спокойно! — рече капитанът. — Спокойно! Дръж се здраво, хубавице моя, дръж се здраво! Ето! Вече си по-добре! Спокойно! Задръж така! Пийни си една капчица! — нареждаше капитанът. — Точно така! Как е сега, хубавице моя? Как е сега?
Когато тя започна да се посъвзема, капитан Кътъл, смътно свързващ представата си за лекарска помощ с часовник, свали своя от полицата на камината, закачи го на куката си, хвана ръката на Флорънс и започна да поглежда ту към часовника, ту към ръката й, сякаш очакваше циферблатът да направи нещо.
— Как е, хубавице моя? — попита капитанът. — Как е сега? Смятам, че й оказахте помощ, приятелю — промърмори под носа си капитанът и хвърли одобрителен поглед към часовника си. — Като го връщаш всяка сутрин около половин час назад и още четвърт час следобед, и ето ти часовник, който има малко равни на себе си, а по-добър изобщо няма. Как е, моя малка лейди?
— Капитан Кътъл! Вие ли сте? — възкликна Флорънс и леко се привдигна.
— Да, да, моя малка лейди — отвърна капитанът, набързо избирайки тази изтънчена форма на обръщение като най-учтивата, която можеше да измисли.
— Тук ли е чичото на Уолтър? — попита Флорънс.
— Да е тук ли, хубавице? — рече капитанът. — Него го няма тук от много време. Никой не е чул за него, откакто тръгна да дири бедния Уол’р. Обаче — добави капитанът във вид на цитат, — макар че е изчезнал от погледа, паметта за него е скъпа, да живее Англия, отечеството и красотата.
— Вие тук ли живеете? — запита Флорънс.
— Да, моя малка лейди — каза капитанът.
— О, капитан Кътъл! — зарида Флорънс, закърши ръце и заговори развълнувано: — Спасете ме! Скрийте ме тук! Никой не трябва да знае къде съм! Лека-полека ще ви разкажа какво се случи; когато съм в състояние. Нямам никого, при когото да ида. Не ме прогонвайте!
— Да те прогоня ли, моя малка лейди! — възкликна капитанът. — Теб, Радостта за сърцето! Почакай малко! Ще сложим ей сега тук капак и ще превъртим два пъти ключа!
След тези думи капитанът, служейки си удивително сръчно с едната си ръка и куката, взе капака, поставян нощем на вратата, сложи го, закрепи го и заключи вратата.
Когато отново се приближи до Флорънс, тя хвана ръката му и я целуна. Нейната безпомощност, молбата, отправена към него, доверието й, неизразимата скръб, помрачаваща лицето й, душевната болка, която несъмнено бе изпитала и продължаваше да изпитва, предишният й живот, добре известен на капитана, и самотният й, измъчен, безпомощен вид в момента — от всичко това добросърдечният капитан до такава степен се трогна, че се преизпълни с нежност и съчувствие.
— Моя малка лейди — заговори капитанът, триейки с ръкав носа си, докато той не заблестя подобно лъсната мед, — ни думичка не казвай на Едуард Кътъл, докато не заплуваш в спокойни води. А това няма да е днес, нито пък утре. Що се отнася до това да се откажа от теб или пък да издам къде се намираш, истината е, кълна се в бога, че няма така да постъпя, прелистѝ църковния катехизис и отбележи това място.
Всичко това, заедно с отпратката към катехизиса, капитанът изговори на един дъх, с голяма тържественост, като при думите „истина е“ той свали шапката си и след като свърши речта си, отново я постави на главата.