Гаснещ зрак [bg]

— Или очакваме друг вид изоставяне — каза Празек и кимна, — когато ние сме тези, които трябва да оставят другите. Една последна стъпка идва за всички ни. Жалост и тъга ще се понесат на сетните дихания на всеки от нас, мигове на жал може би, за онези, които трябва да останат, които трябва да направят друга стъпка, и после още една, сподирени само от призраци.

— Те бяха мои приятели — прошепна хрипливо Торас Редоун. — Всички до един. Мое семейство.

— Не си напълно сама — изтъкна Галар Барас.

Тя се усмихна, но очите ѝ останаха впити в сухия пръстен под.

— Вървя по неразумна пътека. Колкото по-малко оставаме, толкова по-лесно се оказваме изгубени. — Отпи отново. — Но тази утроба е червена и сладка. Носи цвета на кръв, но толкова бързо губи топлината си. Съживява ума, в мига преди да притъпи всяка мисъл. Ближе между краката само за да отнеме всяко чувство. При все това, жадна съм за безчувствеността, така лесно бъркана с похот.

— Но въпреки това нахокахте Варет за страхливостта му — каза Датенар.

Тя се намръщи.

— Нищо чудно, че Силхас ви е изгонил.

Празек заговори:

— Стояли сме на стража на много мостове, двамата с Датенар. Надменно, с дръзко самонадеяното ни усърдие, със самоувереността, че ще опазим всеки подстъп.

— Но реката тече отдолу — продължи Датенар — с насмешливо безразличие. Такава е съдбата на онези, които бранят гражданското, този свод над дръзко препятствие, по който селяци и крале ще минат, всеки в своето време. Стоиш и бдиш, докато камък и хоросан се ронят под ботушите ти. Бихте ли споделили съжаление преди далечната камбана на смъртта? Хайде тогава, командире. Речната повърхност се нагъва с черно и сребро, смесица от отчаяние и надежда.

— А онова, което лежи под тази повърхност, никак не е чисто, уви.

Галар Барас ги беше зяпнал, и двамата, докато говореха поред. В гласовете им имаше ритъм. Думите им го носеха крехък като лист над поток. Погледна любимата си и видя безутешност в очите ѝ.

— Жалост — отрони накрая тя, сякаш отново вкусваше думата. — Достатъчна е. Но сълзите си пазя в кана. Ще ме видите яхнала коня си в деня на битката. Няма да се уплаша от тази съдба.

— Нищо не сме говорили за съдба — каза Празек.

— Със самото си изричане думата приканва — изтъкна Датенар.

— Предаване. С друго име — каза Празек.

— Но все пак чака, обещание към бъдещето, в което цялата сила е отстъпена. За да заплува или да се удави под неумолимо небе.

— Ще заповядам настъплението, когато се поиска от мен — заяви Торас Редоун. Но зачервените ѝ очи бяха безжизнени, устните — влажни. — Вие тримата ще командвате по хиляда всеки. Ще подредите осемте си кохорти в разтеглен клин и настъпвате плътно. Очаквам да държим фланг…

— Ще посъветвам лорд Аномандър да вземем центъра — каза Празек.