Зовът на барабана [bg]

— Да? — Той наливаше още сайдер, взираше се в златната струя.

— Трябва да те питам нещо.

— Мм?

Тя си пое дълбоко дъх и го каза бързо:

— Ти ли уби Джак Рандал?

Той застина за миг, каната все още бе наклонена към чашата. После я вдигна внимателно и я остави на пода.

— И откъде знаеш това име? — попита я. Погледна я право в лицето, гласът му бе спокоен като очите. — От баща си ли? От Франк Рандал?

— Мама ми каза за него.

Един мускул потрепна до ъгълчето на устата му, единственият признак на шока.

— Така ли?

Това не беше въпрос, но тя все пак отговори:

— Каза ми какво… какво се е случило. Какво ти е… направил. В Уентуърт.

Беше изхабила всичкия си кураж, но нямаше значение; вече беше нагазила твърде дълбоко, за да се откаже. Той просто седеше и я гледаше, чашата от кратуна бе забравена в ръката му. Тя копнееше да я вземе и да я изпие, но не смееше.

Хрумна ѝ, но твърде късно, че той може да сметне това за предателство — че Клеър е казала на някого, дори само на нея. Затова продължи, бърбореше нервно:

— Не беше сега; а преди… тогава не те познавах… тя си мислеше, че вече няма да те види. Искам да кажа… не мисля, че… знам, че не е искала да…

Той изви вежда към нея.

— Успокой се.

Тя с радост замълча. Не можеше да го погледне, взираше се в скута си, пръстите ѝ си играеха с кафявата пола. Тишината продължи, нарушавана само от шума и тихото писукане на прасенцата и от време на време от къркоренето на корема на Магдален.

Защо не бе намерила някакъв друг начин? — запита се, смутена до болка. Голотата на бащата не откривай.[42] Да произнесе името на Джак Рандал означаваше да събуди образи на стореното от него, а за това не смееше дори да помисли. Трябваше да помоли майка си, нека тя го попита… но не. Трябваше да го научи от него…

Препускащите ѝ мисли бяха прекъснати от думите му, изречени спокойно:

— Защо ме питаш това?

Бриана вдигна рязко глава и видя, че я гледа над чашата със сайдер. Не изглеждаше разстроен и тя се успокои малко. Стисна юмруци на коленете си, за да се овладее, после срещна погледа му.

— Трябва да знам дали това ще помогне. Искам да го… убия. Мъжът, който… — посочи към корема си и преглътна с усилие. — Но ако го направя и не помогне… — Не можа да продължи.

Той не изглеждаше шокиран; по-скоро разсеян. Вдигна чашата към устата си и отпи бавно.

— Ммфффммм. Ами ти убивала ли си човек? — каза го като въпрос, но тя знаеше, че не е. Мускулът потрепна отново до устата му — от веселие, не от шок — и тя усети прилив на гняв.

— Мислиш, че не мога да го направя? Мога. По-добре ми повярвай, мога! — Тя разпери ръце върху коленете си — широки и способни. Мислеше, че може да го направи; макар че не си представяше точно как. Вероятно щеше да е най-добре да го застреля, най-сигурно. Но когато се опита да си го представи, осъзна правотата в старата поговорка: „Малко му е да го застреляш.“