Зовът на барабана [bg]

— Тогава ми отговори, по дяволите! — Тя хвана в юмрука си стиска слама, но не намери удовлетворение в това. — Убийството му върна ли ти честта? Помогна ли ти? Кажи ми истината!

Тя спря, дишаше тежко. Взираше се в него и той срещна студено погледа ѝ. После вдигна внезапно чашата до устата си, изпи сайдера на една глътка и остави чашата на сламата до себе си.

— Истината ли? Истината е, че не знам дали го убих.

Тя зяпна от изненада.

— Не знаеш дали си го убил?

— Да. — Леко потрепване на раменете му издаде раздразнението му. Той се изправи рязко, сякаш неспособен да седи повече.

— Той умря на Калоден и аз бях там. Събудих се в мочурище след битката, с трупа на Рандал върху мен. Знам само това… и нищо повече. — Той замълча, сякаш мислеше и после взе решение. Вдигна коляно, дръпна килта си и кимна надолу. — Виж.

Беше стар белег, но все пак впечатляващ. Започваше от вътрешната страна на бедрото му, дълъг почти трийсет сантиметра, долният му край беше издут като глава на боздуган, а нагоре бе по-чиста линия, но дебела и разкривена.

— Сигурно от байонет — каза той, като го гледаше безстрастно. Пусна килта си и скри белега. — Помня усещането, когато острието удари костта и нищо повече. Нито след това… нито преди.

Пое дълбоко и шумно дъх и за първи път тя осъзна, че привидното му спокойствие му коства твърде много усилия.

— Мислех си, че е благословия… че не мога да си спомня — каза накрая. Не я гледаше, взираше се в сенките в края на конюшнята. — Много смели мъже умряха там; мъже, които обичах. Ако не знаех за тяхната смърт; ако не можех да си ги спомня и да ги видя в ума си — тогава можех да не мисля за тях като за мъртви. Може и да е страхливо, но може и да не е. Вероятно съм избрал да не помня този ден; сигурно просто не бих могъл да го запомня. — Погледна я, очите му бяха омекнали, но после се извърна с развяващ се килт, без да изчака отговор.

— След това… е, да. Отмъщението вече не ми се струваше важно. На бойното поле имаше хиляди мъртви мъже и аз си помислих, че до часове ще бъда един от тях. Джак Рандал… — Направи странен, нетърпелив жест, сякаш прогонваше Джак Рандал като нахална конска муха. — Той беше един от тях. Реших, че мога да го оставя на Господ. Тогава.

Тя пое дълбоко дъх, опитваше се да овладее чувствата си. Любопитство и съчувствие се бореха със силното раздразнение.

— Ти обаче си… добре. Имам предвид… въпреки онова, което… ти е сторил, нали?

Той я погледна подразнено, разбирането беше примесено с лек гняв.

— Малко хора умират от това, моме. Аз не умрях. Ти също.

— Още не. — Неволно сложи ръка на корема си и се вгледа в него. — Сигурно ще стане ясно след шест месеца дали ще умра от това.

Това го потресе. Той издиша силно и се смръщи.

— Ще се справиш — рече рязко. — В бедрата си по-широка от тая телица.

— Като майка ти ли? Всички казват колко много приличам на нея. Сигурно и тя е била широка в бедрата, но това не я е спасило, нали?