Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Нищо — отвърна Джоб.
— Нищо! — повтори Сам.
— Нищо не съм правил от доста седмици вече — рече Джоб. — Същото се отнася и до ядене и пиене, почти нищо.
Сам изгледа внимателно изтънялото лице и мизерните дрехи на мистър Тротър; после го сграбчи за лакътя и го затегли нанякъде много стремително.
— Къде отивате, мистър Уелър? — рече Джоб, правейки напразни усилия да се отскубне от мощната хватка на отколешния си неприятел.
— Идвай — рече Сам, — идвай! — Той не благоволи да даде повече обяснения, докато не стигнаха пивницата; там поръча кана портер, която биде тутакси донесена.
— Сега — рече Сам — изпий това до капка; а после обърни камата наопаки, за да съм сигурен, че си си взел лекарството.
— Но, драги ми мистър Уелър — възрази Джоб.
— Хайде, до дъно! — повелително му рече Сам.
При тези увещания мистър Тротър поднесе каната към устните си, като постепенно, почти незабелязано повдигаше нагоре долната й част. Той спря веднъж само за да поеме дълбоко въздух, но без да вдигне лице от съда, който няколко мига по-късно вече държеше с дъното нагоре в протегнатата си ръка. Нищо не капна на земята освен мъничко пяна: тя бавно се отдели от ръба на каната и лениво се свлече надолу.
— Чиста работа! — одобри Сам. — Как се чувствуваш сега?
— По-добре, сър. Смятам, че съм по-добре — отговори Джоб.
— Ама разбира се — започна да го убеждава Сам, — то е кат да надуваш балон. С просто око мога да видя как ставаш по-пълен и по-пълен при таз операция. К’во ще кажеш за още една от същия размер?
— Не повече, много съм ви задължен — отвърна Джоб. — Но не повече.
— Добре тогава, к’во ще кажеш на нещо за хапване, а? — покани го Сам.
— Благодарение на вашето началство, вашия прекрасен господар, сър — рече мистър Тротър, — днес в три без четвърт обядвахме с овнешка плешка, печена на картофи.
— К’во! Ама той ли ви нахрани? — натъртено запита мистър Уелър.
— Да, сър — отвърна Джоб. — И нещо повече, мистър Уелър; тъй като моят господар е много болен, той ни взе стая (бяхме в една кочина преди) и плати наема, сър; и дойде да ни навести вечерта, когато никой не може да го види. Мистър Уелър — рече Джоб с истински сълзи на очите този път, — бих могъл да служа на този джентълмен, докато падна мъртъв в краката му.
— Ехей! — рече Сам. — Ще си имаме разправии, приятелю! Да ги нямаме такива.
Джоб Тротър погледна изненадано.
— Да ги нямаме такива, казвам ти, млади момко — повтори с твърдост Сам, — никой няма да му прислужва освен мене. А щом става дума за тези работи, ще ти открия друга тайна освен тая — продължи Сам, докато плащаше бирата. — Никога не съм чувал, помнѝ това, и в приказки не съм чел, и на картинки не съм виждал ни един ангел с прилепнали панталони и гетри (нито пък си спомням за някой ангел с очила, а мож’ и да има такива и аз да не знам), но не забравяй к’во ще ти кажа, Джоб Тротър: той е чистокръвен ангел, въпреки всичко, и никой да не е посмял да ми каже, че е виждал някой по-добър от него. — След това предизвикателно изявление мистър Уелър прибра рестото си в един страничен джоб и с многобройни кимания и движения в подкрепа на уверението си тръгна да търси темата на техния разговор.
Намериха мистър Пикуик заедно с Джингл, на когото говореше много съсредоточено, без да поглежда към стълпените на групички хора в игрището за топка; пъстър свят се бе събрал там и заслужаваше човек да го поразгледа, ако ще би само от празно любопитство.
— И тъй — говореше мистър Пикуик, когато Сам и придружителят му ги наближиха, — ще видите как върви здравето ви, а междувременно си помислете по този въпрос. Направете ми едно изложение, щом се почувствувате по-добре, и това няма да ви затрудни, а щом го прегледам, ще поговорим отново. Сега се приберете в стаята си. Уморихте се, силите ви не позволяват още да оставате дълго навън.
Мистър Алфред Джингл без искрица от предишната си жизнерадост, без дори мъничко от онази мрачна веселост, която показа, когато мистър Пикуик се натъкна на него при крайно бедственото му положение, се поклони дълбоко, без да каже нито дума, направи знак на Джоб да не го последва веднага и бавно се затътри, отдалечавайки се.
— Любопитна картина, нали, Сам? — рече мистър Пикуик, като погледна добродушно около себе си.
— Много любопитна, сър — отвърна Сам. — Няма край на чудесата — добави Сам, говорейки на себе си. — Или съвсем не познавам, или този Джингл наистина е отишъл да отпуши поливачката.