Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Мой приятел? — недоумяваше Сам.
— Бих казал, че помните джентълмена много добре, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Ако ли не, тогава забравяте вашите стари познати по-бързо, отколкото аз предполагам. Шт! Нито дума, Сам, нито сричка. Ето го!
Докато мистър Пикуик говореше, Джингл се приближи. Изглеждаше по-малко окаян от преди, облечен в полуизтъркан костюм, който бе взет обратно от заложната къща благодарение на помощта от мистър Пикуик. Той носеше също чиста риза и косата му беше сносно подстригана. Но все пак беше много блед и слаб; движеше се съвсем бавно, опирайки се на бастун, и веднага се виждаше, че тъй ужасно е страдал от болест и оскъдица, щото едва се държеше на крака. Той сне шапка при поздрава на мистър Пикуик и изглеждаше безспорно засрамен и смутен при вида на Сам Уелър.
Съвсем близо зад него вървеше мистър Джоб Тротър, в чийто списък на пороци все пак не стоеше липсата на вярност и привързаност към неговия другар. Той все още бе дрипав и мръсен, но лицето му не беше тъй изпито, както при първата му среща с мистър Пикуик няколко дена по-рано. Докато сваляше шапка на нашия добросърдечен стар приятел, той промълви няколко несвързани благодарствени думи и неясно добави нещо за спасение от гладна смърт.
— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна мистър Пикуик, — най-добре последвайте ни със Сам. Искам да говоря с вас, мистър Джингл. Може ли да се движите без негова подкрепа?
— Разбира се, сър — готов съм — не много бързо — краката треперят — главата не е в ред — все се върти — прилича на земетресение — много.
— Хайде, ето ви ръката ми — рече мистър Пикуик.
— Не, не — отвърна Джингл, — няма защо наистина — по-добре не.
— Глупости — отвърна мистър Пикуик. — Облегнете се на мене. Настоявам, сър.
Виждайки, че е объркан, развълнуван и несигурен какво да направи, мистър Пикуик бързо разреши въпроса, като взе под ръка болния странствуващ актьор и го отведе, без да каже нищо повече.
През цялото това време по лицето на мистър Самюъл Уелър се четеше такова неимоверно и безгранично изумление, че само въображението би могло да го опише. След като погледна от Джоб към Джингл и от Джингл към Джоб в пълно мълчание, той тихичко възкликна „ех, дявол да го вземе“, които думи повтори поне десетина пъти; подир това усилие сякаш бе изгубил способността да говори и отново очите му се спряха най-напред на единия, после на другия, напълно онемял и смаян от почуда.
— Хайде, Сам! — рече мистър Пикуик, поглеждайки назад.
— Идвам, сър — отвърна мистър Уелър и механично последва господаря си, но без да измества поглед от мистър Джоб Тротър, който вървеше мълчаливо до него.
Джоб държеше очите си сведени към земята за известно време. Сам, приковал своите в лицето на Джоб, започна да се блъска в разхождащи се наоколо хора, да се препъва в малки деца, да се чука о стъпала и прегради, като че ли съвсем не ги забелязваше, докато най-после Джоб погледна крадешком нагоре и каза:
— Здравейте, мистър Уелър.
— Това е той — извика Сам; и установил самоличността на Джоб с пълна сигурност, той се удари по бедрото и изля чувствата си в остро продължително подсвирване.
— Много промени настъпиха с мене, сър — рече Джоб.
— И на мен тъй ми се струва! — възкликна Сам, оглеждайки с неприкрита почуда дрипите на своя спътник. — Тази смяна е по-скоро лоша, както казал джентълменът, когат’ му дали два съмнителни шилинга и шест пенса в дребна пара за една хубава половин крона.
— Да, наистина — рече Джоб и поклати глава. — Не е никаква измама сега, мистър Уелър. Сълзите — и за миг очите му светнаха лукаво, — сълзите не са единствено доказателство за неволята, нито пък са най-доброто средство.
— Не, не са — изразително подчерта Сам.
— Те може и да са преструвка, мистър Уелър — рече Джоб.
— Знам добре това — потвърди Сам. — Някои хора си ги носят винаги готови и току отпушват тапата, щом им скимне.
— Да — отвърна Джоб, — но за този вид неща не може тъй лесно да се мами, мистър Уелър; пък и процесът е доста мъчителен, докато се получи резултат. — Докато говореше, той посочи своите бледи, хлътнали бузи и придърпвайки ръкава на жакета, показа горната част на ръката си: костта сякаш би могла да се счупи при докосване, толкова крехка и чуплива изглеждаше под тънкия пласт мускули.
— К’во си правил, за да се наредиш тъй? — запита Сам, като се отдръпна.