Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Нищо не можеше по-успешно от религията да склони душата му към размисъл. Людовик не се осмели да подвие колене пред Бога и да моли, да умолява по-скоро да свърши това изпитание.
„Бог твори благо и е прав. Ще бъде подло да го моля за нещо, което нееднократно съм отказвал на моя ближен.“
Той размишляваше по този начин, като се упрекваше за миналото си равнодушие към съдбата на нещастните и обезправените, когато зад вратата се чу шум, този път съпроводен от скърцане на ключ, поставен в ключалката. Кралят тръгна трескаво напред, за да разбере по-скоро кой е дошъл, но спомняйки си, че това би било поведение, недостойно за краля на Франция, се спря на половината път, прие благородна и невъзмутима, позната за него поза, и започна да чака с гръб към прозореца, за да прикрие поне малко своето вълнение от онзи, който щеше да влезе при него.
Беше пазачът, донесъл кошница с храна. Кралят разглеждаше този човек с вътрешна тревога и безпокойство, чакаше го да наруши мълчанието.
— Ах — каза тъмничарят, — вие сте счупили стола си, нали ви казвах! Побъркан ли сте или какво?
— Господине — отвърна кралят, — мерете думите си, защото те могат да имат за вас изключителни последствия!
Тъмничарят остави кошницата на масата учуден:
— Какво казахте?
— Благоволете да предадете на коменданта незабавно да се яви при мен — с достойнство каза кралят.
— Послушайте, малкия, вие винаги сте били умен, но от лудостта човек става зъл и искам да ви предупредя предварително: счупихте стола и вдигахте шум, това са постъпки, които се наказват с карцер. Обещайте, че няма да се повтори, и аз няма да докладвам на коменданта.
— Искам да видя коменданта — отвърна кралят, без да обръща внимание на думите на тъмничаря.
— Пазете се! Той ще нареди да ви поставят в карцера.
— Аз искам! Чувате ли? Искам да видя коменданта!
— Това ли било! Вашият поглед става див. Много добре. Ще ви взема ножа.
Тъмничарят взе ножа, затвори вратата и остави краля по-нещастен и самотен отпреди. Напразно бе пуснат отново в ход счупеният стол. Напразно бяха изхвърлени през прозореца чиниите и чашите. Не последва никакъв отговор.
Два часа по-късно Людовик не беше вече крал, не беше благородник, не беше човек, нито разумно същество, той беше просто един луд, който си чупеше ноктите, като драскаше по вратата, опитваше се да повдигне огромните каменни блокове, с които беше постлан подът, и издаваше такива ужасни вопли, та старата Бастилия трепереше до основите, че е посмяла да посегне на своя довчерашен властелин.
Що се отнася до коменданта, той не прояви никакво безпокойство във връзка с лудостта на затворника. Пазачът и часовите му доложиха. Какво от това? Нима лудите не бяха обикновено явление в крепостта и нима стените не бяха способни да ги задържат?
Господин Дьо Безмо вярваше свято във всичко, което му беше казал Арамис, и държейки в ръце кралската заповед, жадуваше само за едно: полуделият Марчиали да бъде достатъчно луд, за да се обеси на прътовете на своя балдахин или на затворническата решетка.
Действително, този затворник не носеше никакъв доход и освен това ставаше прекалено обременителен. Всички тези усложнения със Селдон и Марчиали, усложнения около освобождаването и повторното затваряне, усложнения, свързани с тази прилика, всичко това би намерило в една такава развръзка прекалено просто и удобно за всички разрешение. Нещо повече, на Безмо му се стори, че това не би било неприятно и за господин Дербле.
— Да си кажа правата — въздъхна Безмо пред своя помощник майора, — затворникът и без това страда достатъчно от своето затворничество. А когато страда повече, отколкото трябва, аз му пожелавам смърт от милосърдие. Още повече пък когато затворникът е полудял и когато хапе и вдига шум. В такъв случай, честна дума, би могло от милосърдие не само да му желаем смърт, но и тихичко да го довършим. Ще бъде добро дело.
След тези разсъждения славният комендант се зае със своята втора закуска.
Глава деветнадесета
СЯНКАТА НА ГОСПОДИН ФУКЕ
Под впечатление от състоялия се току-що разговор с краля д’Артанян неведнъж си задаваше въпроса дали самият той не е полудял, дали тази сцена действително е станала във Во и наистина ли той, д’Артанян, е капитан на мускетарите, а господин Фуке — собственик на замъка, където на Людовик XIV беше оказано гостоприемство. Това не бяха разсъждения на пиян човек. Наистина, във Во гощаваха както никога и никъде и вината на суперинтенданта заемаха в угощенията доста почетно място. Но гасконецът беше човек, който никога не губи чувството за мярка. Докосвайки се до острието на своята шпага, той умееше да зарежда душата си със студенината на нейната стомана, когато го изискваха важни обстоятелства.