Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Всеки е изпитвал това чувство, за което разказваме. Няма човек, който след задушаващия го кошмар, с насочвано от светлината съзнание, неугасващо в дълбините на мозъка, когато всичките му други способности потъват в пълен мрак, да не си каже: „Всичко това е нищо, просто сънувам.“
Същото си каза Людовик XIV, но след като прошепна „аз се събуждам“, забеляза, че не само не спи, но и че очите му са отворени. Той се огледа. Отляво и отдясно видя двама въоръжени мъже с широки мантии и маски. Единият държеше в ръка малък фенер и неговият лъч осветяваше тази толкова мрачна сцена, в която никой крал не би могъл да си представи, че е участник.
Людовик реши, че сънят му продължава и че е достатъчно да мръдне с ръка или да заговори, и веднага ще се събуди. Той скочи и забеляза, че под краката му е влажна земя. Тогава се обърна към човека, който носеше фенера, и каза:
— Какво е това, господине, и кой е измислил тази шега?
— Не е шега — отвърна с глух глас човекът с фенера.
— Вие сте хора на господин Фуке, нали?
— Не е важно на кого служим. Вие сте тук и това е всичко. Кралят, по-скоро нетърпеливо, отколкото уплашено, се обърна към втората маска:
— Ако това е комедия, предайте на господин Фуке, че я считам за неприлична и искам незабавно да бъде прекратена.
Втората маска, към която се обърна кралят, беше човек с огромен ръст и могъщо телосложение. Той стоеше прав и неподвижен като огромен къс мрамор.
— Какво искате? — попита кралят и тропна с крак. — Защо мълчите? Защо не ми отговаряте?
— Ние няма да отговаряме, любезни — произнесе великанът със звучен глас, — ние няма какво да ви отговаряме освен това, че вие сте първият от непоносимите и че господин Коклен дьо Волиер е забравил да ви извади от пиесата си.
— Но какво искате от мен в края на краищата? — извика Людовик.
— Ще разберете това малко по-късно — отвърна човекът с фенера.
— Но къде все пак се намирам? — Людовик се огледа още веднъж, но при светлината на фенера видя само сиви стени, по които туктам личаха сребристи следи от охлюви. — О, та това е затвор!
— Не, подземие.
— Къде води то?…
— Благоволете да ни последвате.
— Аз няма да се помръдна от мястото си.
— Ако се бунтувате, мой млади приятелю — отвърна великанът, — ще ви завия в една мантия и ако се задушите в нея, честна дума, ще бъде по-зле за вас.
Произнасяйки тези думи, той повдигна мантията, с която заплашваше краля, и показа страхотното си ръчище изпод нея.
Кралят се изплаши. Разбираше, че хората, в чиято власт бе попаднал, са стигнали толкова далеч, че вече няма да отстъпят и ще доведат замисленото до край. Той поклати глава:
— Виждам, че съм попаднал в ръцете на убийци. Да вървим! Хората с маски не отвърнаха. Човекът с фенера тръгна пръв, след него — кралят, а втората маска го последва.
Така те преминаха през дълга и криволичеща галерия с толкова много стълби, колкото се срещат единствено в тайнствените и мрачни дворци на Ана Радклиф. Няколко пъти в тези пресечки и чупки кралят чуваше над главата си шум на течаща вода. Накрая стигнаха до дълъг коридор, който завършваше с желязна врата. Човекът с фенера свали един от ключовете, които висяха на пояса му и чието дрънкане кралят чуваше из целия път.
Когато вратата се отвори и нахлу свеж въздух, Людовик почувства аромат, какъвто се излъчва от дърветата след зноен летен ден. За миг се спря, поколеба се, но могъщият пазач го избута от подземния коридор.
— Питам още веднъж — каза Людовик, обръщайки се към този, който бе посмял да го докосне с ръка, — какво се каните да правите с краля на Франция?
— Постарайте се да забравите тази дума — отвърна човекът с фенера с тон, недопускащ възражения.
— За подобна дума заслужавате да ви разчекнат на колело — добави великанът и изгаси фенера, който му подаде неговият другар, — впрочем негово величество е твърде милостив.
Чувайки тази заплаха, Людовик направи толкова рязко и неочаквано движение, че би могло да се помисли, че се кани да бяга, но на рамото му легна ръката на великана, която го закова на място.
— Но къде отиваме най-после? — попита кралят.
— Да вървим — отвърна първият от неговите спътници и с известно уважение поведе своя пленник към скритата между дърветата карета. Два коня, с букаи на краката, бяха вързани за ниско сведените клони на огромен дъб.
— Качвайте се — каза същият човек, отваряйки вратата на каретата и спускайки стъпенката. Кралят се подчини и седна в дъното на каретата. В същия миг вратата се затвори и той остана в тъмното с придружителя си. Що се отнася до гиганта, той свали букаите от краката на конете, впрегна ги в каретата и седна на капрата. Конете тръгнаха веднага в галоп и скоро каретата стигна парижкия път. В Сенарската гора ги очакваше смяна. Тук конете също бяха вързани за дървета. Човекът, който седеше на капрата, слезе, бързо подмени конете и препуснаха нататък. В Париж пристигнаха около три часа след полунощ. Каретата влезе в предградието Сент-Антоан. След като извика на часовоя: „Заповед на краля!“ — кочияшът мина през вратите на Бастилията и спря запенените коне пред вратата на коменданта. Веднага притича дежурният сержант.