Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
При тази мисъл нещастният влюбен започна да вика, да въздиша и ридае. Настояваше да му доведат коменданта. Никой не отговори. Той хвана стола и започна яростно да удря по масивната дъбова врата. Ударът на дърво в дърво пораждаше мрачно ехо по коридорите и стълбите, но нито едно живо същество не се отзова.
За краля това беше още едно доказателство за пълното пренебрежение, което бе намерил в Бастилията. След първото избухване на неудържим гняв, след като се поуспокои, той забеляза ивица златиста светлина. Сигурно изгряваше слънцето. След това той отново започна да вика, отначало слабо, после по-силно и по-силно. И този път наоколо всичко остана безмълвно.
Нови двадесетина опита не доведоха до резултат.
Кръвта му започна да кипи. Нахлу в главата му. Привикнал към неограничена власт, той обезумя, сблъсквайки се с неподчинение от този род. Гневът му нарастваше все повече. Той счупи стола, който беше за него прекалено тежък, и използвайки едно от парчетата, започна да удря по вратата като таран. Удря с такова усърдие и толкова дълго, че целият се изпоти. Шумът, който вдигаше, се смени с непрекъснат грохот. Няколко приглушени и, както му се стори, отдалечени викове му отвърнаха от различни страни.
Това направи на краля странно впечатление. Той прекрати опитите си, за да се ослуша. Бяха гласове на затворници, до неотдавна негови жертви, сега другари в нещастието. Тези гласове като леки изпарения проникваха през дебелите сводести тавани, през стените. Обвиняваха на висок глас този, който вдигаше шум, както въздишките и сълзите без думи сигурно обвиняваха този, който ги беше лишил от свобода. След като беше отнел на толкова много хора свободата, сега той се беше появил тук, между тях, за да им отнеме съня.
От тази мисъл едва не полудя. Тя удвои усилията му и остатъците от стола отново бяха вкарани в действие. След час Людовик долови някакво движение в коридора и силен удар по вратата прекъсна ударите, с които той самият я обсипваше.
— Вие какво, да не сте откачили? — извика някой, който стоеше зад вратата. — Какво ви става тази сутрин?
„Тази сутрин?“ — помисли си изумен кралят. Вежливо се обърна към своя невидим събеседник:
— Господине, вие ли сте комендантът на Бастилията?
— Мили мой, ако нещо сте мръднали — отвърна гласът зад вратата, — това не е основание да вдигате такъв шум. Престанете, дявол да го вземе!
— Вие ли сте комендантът?
Онзи зад вратата млъкна и си тръгна.
Когато кралят се увери, че надзирателя действително го няма, яростта му стана безгранична. Като тигър той скочи на масата, после се приближи до прозореца и започна да тресе решетката. Счупи стъклото и хиляди звънтящи парчета нападаха в двора. Викаше с глас, който с всеки миг ставаше все по-дрезгав: „Коменданта, коменданта!“ Този припадък трая около час.
Разчорлен и с прилепнали по челото коси, със скъсани и изцапани дрехи и бельо, превърнато на парцали, кралят престана да вика и да се мята едва след като окончателно остана без сили и след като разбра колко неумолими са тези дебели стени, колко непроницаеми са тухлите, от които са направени, и колко напразни са опитите да се изтръгнеш от техния плен, когато разполагаш единствено с отчаянието, когато над теб е властно единствено времето.
Той притисна чело до вратата и почака сърцето му малко да се успокои. Още един удар — и щеше да се пръсне. „Ще дойде време — помисли си, — когато и на мен, както на всички останали затворници, ще донесат някаква храна. Тогава ще видя някого, ще попитам и ще ми отговорят.“
Кралят се опитваше да си спомни в колко часа разнасят закуската в Бастилията. Не знаеше и това. Като безжалостен и крадешком нанесен удар с нож го порази разкаянието. Двадесет и пет години беше живял като краля щастливец, без да мисли за страданията, които изпитва нещастникът, несправедливо лишен от свобода. Кралят се изчерви от срам. Помисли си, че Бог е допуснал той, кралят на Франция, да бъде подложен на такова ужасно унижение, наказвайки в негово лице господаря, причинил толкова мъка на другите.