Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ето къде си бил, негоднико — възкликна Безмо, виждайки краля.
Нареди му да слезе от каретата и го поведе, съпроводен от Портос, който не сваляше маската си (Арамис също отново беше сложил своята), към втората Бертодиера и отвори вратата на същата килия, в която осем години беше лежал Филип. Кралят влезе, без да каже нито дума. Безмо затвори вратата два пъти превъртя ключа и приближавайки се към Арамис, му пошепна на ухото:
— Наистина прилича на негово величество, но не толкова, колкото твърдите.
— Във всеки случай вас не могат да ви излъжат.
— Ха, какво говорите!
— Вие сте скъпоценен човек, драги Безмо. А сега освободете Селдон.
— Вярно… забравих… Сега ще разпоредя… Още тази минута. Опазил ме Бог, да бавя тази работа!
— Добре. Вършете си работата, а аз моята. Надявам се, разбрахте, че никой няма да влиза при затворника без заповед на краля, донесена от мен.
— Да, сбогом, монсеньор.
— Да вървим, приятелю Портос, във Во. По-скоро! — каза Арамис.
— Колко щастлив се чувстваш, когато служиш на своя крал и спасиш родината си — засмя се доволният Портос.
Освободена от пленника, който действително можеше да излезе за Арамис доста тежък, каретата мина подвижния мост, който се вдигна след нея, и се озова вън от стените на Бастилията.
Глава осемнадесета
НОЩ В БАСТИЛИЯТА
Страданието в този живот е съразмерно със силите на всеки човек. И ние въобще не твърдим, че Бог измерва изпращаното на човека нещастие със силите на друга личност. Какво придава на човека сила? Закалката, навикът и опитът. Няма да се опитваме да доказваме това, то е аксиома както по отношение на нашата душевност, така и на нашата природа. Когато младият крал, загубил всяка представа за действителността, потиснат и разстроен, разбра, че се намира в една от килиите на Бастилията, той реши, че смъртта в много отношения прилича на съня и че е пълна с различни видения. Той си въобрази, че креватът в замъка Во е пропаднал през пода и след това той е умрял. Той си въобрази, че е вече покойният Людовик XIV, който продължава да изживява всички онези ужаси, невъзможни за него приживе, които се наричат сваляне от трона, заговор и всевъзможни оскърбления на някога всемогъщия господар.
Да се наблюдаваш като призрак, съхранил сетивата си, да наблюдаваш собствените си мъки, опитвайки се напразно да разбереш къде свършва действителността и къде започва нейното подобие, да виждаш и да чуваш всичко, да разбираш и да помниш и най-малките подробности от последните си минути — нима това не е изтезание, толкова по-непоносимо, защото може да бъде вечно?
„Не е ли това, което се нарича ад?“ — шепнеше си Людовик XIV в същия миг, когато зад него се затвори вратата и Безмо превъртя ключа.
Той не прояви ни най-малък интерес към заобикалящата го обстановка и облегнат на стената, окончателно беше завладян от мисълта, че е мъртъв. Затвори очи, за да не види нещо по-лошо.
„Все пак как стана моята смърт? — попита се той на ръба на безумието. — Дали не спуснаха кревата с помощта на някакво приспособление? Не, не — когато той започна да слиза, аз не почувствах нито сътресение, нито тласък… Дали не ме отровиха по време на обяда или, кой знае, може да са ме опушили с отровна свещ като моята прабаба Жана Далбре?“
Изведнъж студът в килията прониза раменете на Людовик.
„Аз видях — продължи мисълта си той, — видях баща си мъртъв на същия този креват, където той винаги спеше. Беше в кралски одежди. Това бледо лице със заострени черти, тези застинали, някога толкова подвижни ръце, тези изпънати, изстинали крака — нищо не подсказваше за сън, пълен с видения. А Бог трябва да му е пратил цели пълчища сънища, на него, чиято смърт беше предшествана от толкова други, тъй като той сам бе изпратил толкова хора на смърт. Бог, който му изпрати наказание, не може и мен да наказва, тъй като аз с нищо не съм нарушил неговите заповеди.“
Странен шум привлече вниманието на младия човек, той погледна и видя върху дъската на камината, под грамадна груба фреска, изобразяваща разпятие, огромен плъх, който гризеше коричка хляб и гледаше новия обитател на килията с умен и любознателен поглед.
Кралят се изплаши. Плъхът предизвика у него отвращение. Със силен вик той се хвърли към вратата. Благодарение на изтръгналия се вик разбра, че е жив, че не е загубил разума си и че чувствата му са съвсем естествени.
— Затворник!? — възкликна той. — Аз, аз съм затворник!
Потърси с очи звънец.
„В Бастилията няма звънци! Аз съм в Бастилията! Но как ме направиха затворник? Естествено, че зад това стои Фуке. Поканвайки ме във Во, ме вкара в клопка. Но Фуке не е сам… Неговият помощник, този глас… това беше гласът на Дербле, аз го познах. Колбер беше прав. Но какво иска от мен Фуке? Да царува вместо мен? Невъзможно! Кой знае?… — помисли Людовик. — Кой знае, може би херцог Орлеански, моят брат, е направил с мен това, за което цял живот е мечтал, както чичо ми е заговорничил против моя баща. А кралицата? А майка ми? А Ла Валиер! Тя ще изпадне под властта на принцеса Хенриета! Бедното дете, сигурно е затворена като мен. С нея навеки сме разделени!“