Съдбовният кораб [bg]

Неочаквано тя наруши тишината.

— Знам нещичко за живите кораби. От Вивачия.

Нямаше какво да каже на това. Зачака.

— Някак, не разбирам как, Кенит е бил твое семейство. Когато умря, той в теб ли отиде? — Гласът ѝ се стегна при мъчителните думи. Той почувства треперенето ѝ.

— В известен смисъл. — Думите му прозвучаха студено; затърси да добави нещо по-меко: — Той винаги е бил част от мен, както и аз от него. По много причини ние бяхме по-тясно свързани от обичайното. И за двама ни беше много важно да се върне в момента на смъртта си. Аз го знаех. Не смятам, че Кенит го осъзнаваше допреди да се случи.

Тя пое дъх и попита със стегнат глас:

— Значи сега ти си Кенит?

— Не. Съжалявам. Кенит е част от мен. Той ме допълва. Но аз съм, безвъзвратно, Парагон. — Чувството да направи подобно заявление беше хубаво. Подозираше, че за нея може да е болезнено да го чуе. За негова изненада, почувства искрена тъга от това, че трябваше да я нарани. Опита се да си спомни последния път, когато бе изпитвал подобно нещо, и не успя. Беше ли това поредният аспект на обстоятелството да бъде цял? Умението да изпитва състрадание? Щеше да му отнеме време да свикне с подобни чувства.

— Значи го няма — тежко каза Ета. Той чу как си пое мъчително дъх. — Но защо не можа да го излекуваш както Вивачия излекува Уинтроу?

Той заразмишлява мълчаливо за момент.

— Казваш, че тя го е излекувала? Не знам нищо за това. Мога само да предположа какво е направила. Драконите могат да правят подобни неща, ако им се наложи. Изгарят запасите на тялото си, за да забързат лечебния процес. Ако Вивачия е направила това с Уинтроу, той е бил щастливец, че го е преодолял. Малко човеци разполагат с подобни запаси. Кенит със сигурност не беше от тях.

Мълчанието ѝ се проточи. Нощта се спускаше около тях. Даже и мракът беше наслада за новото му, възвърнато зрение. Нощта не беше пълен мрак. Той завъртя очи към небето над тях, към облаците, затъмняващи, а после откриващи луната и звездите. Вълните биваха очертавани от фосфоресценция. Зоркият му поглед, част от драконовото му наследство, отличаваше очертанията на корабите, които следваше.

— Би ли знаел нещо относно… Кенит? Ако те попитам нещо, би ли могъл да ми отговориш истинно?

— Може би — уклончиво отвърна Парагон. Той хвърли поглед назад към нея. Тя бе вдигнала ръце от парапета и неспокойно въртеше гривната си.

— Обичаше ли ме? — Въпросът избухна от нея, болезнен с напрегнатостта си. — Наистина ли ме обичаше? Трябва да знам.

— Кенит е част от мен, но аз не съм Кенит — яростно спореше със себе си Парагон. Тя носеше дете, детето, обещано му толкова отдавна. Парагон Лъдчънс. Едно дете имаше нужда да бъде обичано, да бъде обичано без задръжки.

— Щом притежаваш спомените му, значи знаеш истината — настоя Ета. — Обичаше ли ме?

— Да. Обичаше те. — Каза ѝ каквото имаше нужда да чуе, без угризения. Притежавам спомените на Кенит, но не съм Кенит. Въпреки това мога да лъжа добре колкото него. И за по-добра кауза. — Обичаше те толкова, колкото сърцето му можеше да обича. — Това поне беше вярно.