Съдбовният кораб [bg]

— А още по-голяма надежда имаме да ги изгубим в нощта — заговори зад тях Брашън. — Дори и да не успеем, Уинтроу вече има заложници. — Сянка помрачи лицето му. — Не мисля, че ще се поколебае да ги използва.

— Заложници? — попита Алтея, когато Брашън се присъедини към тях при парапета. Лицето му беше мрачно. Изглеждаше сякаш за един ден се бе състарил с една година. Въпреки това той обви ръка около нея и я придърпа по-близо. Тя го хвана през кръста.

Не можеше да прецени от тона му дали го одобрява или е ужасѐн.

— В последния възможен момент Уинтроу измъкна около дузина мъже от джамаилския кораб. Благородници, ако се съди по облеклото им. Трябва да имат някаква стойност като заложници. Но бяхме прави да побегнем, докато не се намерим в подходяща за преговори позиция. Сред Островите има много места за криене, а и следваме три кораба, които добре познават тези води. Днес може и да избегнем смъртта.

Симой беше приключил с храненето си. Благодари на Янтар и размени посудата за руля. Изглеждаше странно, че подобна обикновена размяна можеше да се случи в ден като този. В момента покоят изглеждаше чужд на Алтея.

Неочаквано Брашън заговори, като се обърна към Янтар:

— Само за украса? — попита обвинително.

Тя сви рамене, в очите ѝ имаше почуда.

— Застопорих брадвата на място. Не съм си и помисляла, че ще успее да я извади и да я използва. — Тя поклати глава. — Колкото повече опознавам магическото дърво, толкова по-странно ми става.

— За наше щастие, успя — одобрително отбеляза Симой. — Как само летяха треските!

Никой не изглеждаше готов да отговори на това наблюдение.

Алтея се облегна на Брашън и загледа как разстоянието между тях и преследвачите им се увеличава. Имаше да му казва толкова много неща, но пък абсолютно нищо не можеше да бъде казано по-добре от онова, което този изразяваше простичък допир. Внезапно се появи Клеф. Той застана пред Алтея и Брашън и поклати укорително глава.

— Пред екипажа и ’сички — пренебрежително им каза той с неуважителна усмивка. Алтея отправи към него игрив удар. За нейна изненада, Клеф хвана замахващата ѝ ръка и я задържа здраво до бузата си. — Хубаво, че се върна — издърдори. — Тъй хубаво е, че не си мъртва. — Пусна ръката ѝ толкова бързо, колкото я беше и хванал. — Как тъй още не си казала нищо на Парагон? Има ново лице, знайш ли? И брадва. И сини очи, кат’ мойте.

— Сини очи? — невярващо избухна Янтар. — Трябва да са тъмнокафяви, почти черни! — Тя внезапно се врътна на пета и забърза напред.

— Магическото дърво е странно нещо — самодоволно ѝ напомни Брашън.

— Малко е късно да ги променяме — весело отбеляза Клеф. — ’свен т’ва ми харесват. Мили са. Кат’ на Майка. — Той забърза подир Янтар.

Вече бяха почти сами, ако не брояха Симой. Старият моряк предвидливо задържа погледа си напред, докато Брашън я целуваше. Споменът от насилието на Кенит се натрапи само за миг. Тогава тя сграбчи Брашън и напук го целуна силно, като отказа да направи каквото и да било сравнение между това и нападението на пирата. Нямаше да му позволи да застане между тях.