Зовът на барабана [bg]

— Джейми — започнах колебливо. — Вярваш ли, че те обичам?

Той извърна глава и ме гледа дълго, преди да отговори. Луната озаряваше лицето му, чертите му бяха като изсечени от мрамор.

— Ами, ако не ме обичаш, сасенак, си избрала много неподходящ момент да ми го кажеш.

Засмях се леко, като въздишка.

— Не, не е това — отвърнах. — Просто… — Гърлото ми се сви и аз преглътнах бързо, трябваше да изрека думите.

— Аз… не го казвам често. Вероятно просто не съм свикнала с тези неща; живеех с чичо си и той ме обичаше, но… е, не знам как е при женените хора…

Той сложи леко ръка на устата ми, усмихваше се. След миг я свали.

Аз поех дълбоко дъх, за да овладея гласа си.

— Виж, искам да кажа, че… Ако не го казвам, как ще знаеш, че те обичам?

Той ме гледаше, после кимна.

— Знам, защото си тук, сасенак — рече тихо. — И ти това имаш предвид, нали? Че той е тръгнал след нея… този Роджър. Значи я обича достатъчно, нали?

— Да, такива неща не се правят само от приятелски чувства.

Той кимна отново, но аз се поколебах, исках да му кажа още нещо, да обясня колко е важно това.

— Не съм ти казвала много за това, защото… просто няма думи за тези неща. Но едно мога да ти кажа. Джейми… — потреперих неволно, не само от студа. — Не всеки, който минава през камъните, излиза от другата страна.

Той ме погледна остро.

— Откъде знаеш, сасенак?

— Аз мога… да ги чуя. Те пищят.

Вече треперех силно, от студ и от спомена, и той хвана ръцете ми между своите и ме дръпна към себе си. Клоните на върбите до потока тракаха от есенния вятър като сухи, голи кости. Той ме прегръща, докато спрях да треперя, после ме пусна.

— Студено е, сасенак. Влез вътре. — Обърна се към къщата, но аз сложих ръка на рамото му да го спра отново.

— Джейми?

— Да?

— А трябваше ли… ти искаше ли… имаш ли нужда да го казвам?

Той се обърна и ме погледна. Светлината беше зад него и образуваше ореол около главата му, но чертите му отново тъмнееха.

— Нямам нужда, не. — Говореше тихо. — Но не бих имал нищо против, ако ти искаш да го казваш. От време на време. Не твърде често, де; не искам да си загуби силата. — Чувах усмивката в гласа му и също се усмихнах, без значение дали можеше да ме види. — От време на време обаче няма да навреди, нали?

— Така е.

Пристъпих към него и сложих ръце на раменете му.

— Обичам те.

Той ме гледа много дълго.