![Гравитационна дъга [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/1/gravitacionna-dga-bg-download.jpg)
Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Аз… просто не мога… имам предвид ако това е вярно, значи — от глъбините на трахеята му извира болезнен смях — значи напразно съм избягал, нали? Искам да кажа, ако в действителност изобщо не съм избягал…
Думата бе стигнала до него по време на прожекцията на правителствен кинопреглед. ОТ ПЛАЩ И КИНЖАЛ ДО ПЛАЧ И ТО ЖАЛЕН, лъскавото заглавие примигваше към всички възстановяващи се души, събрани за още една дълга нощ в киното без определено разписание: кадър показващ улична тълпа зазяпана в една прашна витрина някъде толкова навътре в Ийст Енд, че никой освен местните жители не е чувал за нея… на заден план силно наклонен под на разрушена от пряко попадение бална зала се издига нагоре като планинска ливада, обаче се клатушка, все едно че ходиш по трамплин, извитите като раковини гипсови колони наклонени навътре, а отгоре е клюмнала месинговата клетка на асансьор. На челно място, зад строшените останки на стъклената витрина, се гърчеше полуголо, бъкащо от паразити, ужасно бледо, космато, отблъскващо почти човешко същество и с почернели от мръсотия нокти дращеше, чоплеше и раздираше до кръв язвите по лицето и корема си. „Всеки ден на Смитфилдския пазар Луцифер Амп прави спектакъл от себе си. Това не е особено изненадващо. Като средство за поддръжка на живота, много демобилизирани войници и моряци са започнали работа на държавна служба, за да не умрат от глад. Но в този случай необичайното е, че предишната служба на г-н Амп е била в Агенция Специални Операции…“
„— Наистина много е забавно, — докато камерата напредва за близък план на този индивид, — само за една седмица успях да му хвана цаката…“
„— Чувствате ли се приобщен сега, в сравнение с началото, когато дойдохте за първи път, или… все още не са ви приели тук?“
„— Те… о, хората, хората бяха просто чудесни. Просто великолепни. Не, изобщо никакви проблеми не съм имал.“
В който момент от стола диагонално зад Пирата полъхва алкохолен мирис и топъл дъх, и потупване по рамото.
— Чухте ли? „Предишната служба.“ Много забавно. Откакто съществува Фирмата, за цялата нейна история, никой не я е напускал жив… и в обозримото бъдеще никой няма да успее да го направи. — Акцентът и речевият маниер са аристократични, светски, към каквито Пирата може да се е стремил някога в своята безразборна младост. Докато реши да погледне назад, обаче, неговият гост е изчезнал.
— Приеми го като затруднение или препятствие, Прентис. Както всяко друго, например да ти отрежат някой крайник или да прихванеш малария… животът не свършва с това… привикваш да го заобикаляш, приспособяваш се, става част от ежедневието ти…
— Какво? Да бъдеш дво…
— Напълно нормално. Да бъдеш какво…?
— Да бъдеш двоен агент? „Да заобикаляш, да се приспособяваш?“ — Той оглежда другите, изчислява. Тук изглежда всеки без изключение е най-малкото двоен агент.
— Да… ти си тук долу сега, тук долу с нас — шепне Сами. — Зарежи срама и подсмърчането, младежо, защото ние нямаме навика да толерираме прекалено дълго такова поведение.
— Но това е сянка, — вика Пирата. — Това е работа в сянка, завинаги.
— Все пак защо не помислиш за сво-бо-да-та? — подхвърля Милосърдния Еванс. — Аз дори на себе си нямам доверие, нали? Колко по-свободен от това може да бъде човек? Щом като ще бъде продаден от всеки? Даже от самия себе си, разбираш ли?
— Аз не искам това…
— Нямаш право на избор — отвръща Додсън-Трък. — На Фирмата й е известно, че си дошъл тук. Сега Те ще очакват подробен доклад от теб. Или доброволно или по някакъв друг начин.
— Но аз не бих… Никога не бих им казал… — Усмивките им, отправени сега към него са обмислено жестоки, за да му помогнат донякъде да се справи. — Вие не… всъщност вие изобщо ли не ми вярвате?
— Разбира се, че не — заявява Сами — Ти всъщност би ли вярвал на когото и да е от нас?
— О, не — прошепва Пирата. Ставащото е лично негово преживяване. На никой друг. Но все пак това е епизод, който Те могат да присвоят тъй лесно, както на който и да е клиент. Напълно неочаквано Пирата изглежда се е разплакал. Странно. Никога преди не е плакал така пред хора. Но сега осъзнава къде се намира. В края на краищата ще бъде възможно да умре в забвение, без да е помогнал на нито една душа: без любов, презрян, подозиран, вечно неоправдан, да стои на дъното сред прокълнатите изоставени от Бога души, и горкичката му чест загубена, и е невъзможно е да бъде намерена или спасена.