Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— Мисля, че сега е налице една ужасна възможност в Света. Не бива да я отхвърляме, длъжни сме да я разгледаме. Съществува вероятността Те да не умират. Сегашното ниво на Техните умения ще им позволява да живеят вечно, въпреки че ние, разбира се, ще предаваме Богу дух все така както винаги сме го правили. Смъртта е източникът на тяхната Власт. Не беше трудно да го разберем. Ако сме тук веднъж, само веднъж, значи явно сме тук, за да вземем това, което можем и докато можем. Ако Те са взели много повече и са взели не само от Земята, но и от нас, какво пък, защо да Им завиждаме, след като и те са толкова обречени на смърт, колкото и ние? Всички сме в една лодка, всички под една сянка… да… да. Но това наистина ли е вярно? Или е най-добрата и най-внимателно разпространявана от всички Техни лъжи, известни и неизвестни?
— Длъжни сме да продължаваме напред, предвид вероятността ние да умираме само защото Те искат това от нас: защото за Тяхното оцеляване Им е нужен нашия ужас. Ние сме техните резултати…
— Това трябва да промени радикално естеството на нашата вяра. Да искат от нас да бъдем предани на тленността Им, да вярваме, че Те също плачат, страхуват се и чувстват болка, да вярваме на преструвката Им, че Смъртта е Техен слуга, да вярваме, че Смъртта е повелител на всички нас, това значи да искат непосилно за моите човешки възможности мъжество, въпреки че за другите не бих могъл да кажа… Но вместо да извършваме такъв скок на вярата, ние вероятно ще предпочетем да се обърнем към тях, да се борим: настоятелно да изискваме собственото ни безсмъртие от онези, за които умираме. Не е нужно непременно Те да умират в леглата си, ала навярно Те все още могат да бъдат застигнати от насилствена смърт. Ако това се окаже неосъществимо, ние поне можем да се научим да не Им показваме нашия страх от Смъртта. На всеки вампир полагащия му се кръст. И поне физическите неща, които Те са взели от Земята и от нас, могат да бъдат разглобени и унищожени, тоест да бъдат върнати там откъдето са произлезли.
— Да вярваме, че всеки от Тях собственолично непременно ще умре, означава също и да вярваме, че Тяхната система ще умре, че в Историята продължава да действа някаква възможност за възраждане, някаква диалектика. Да потвърдим Тяхната тленност, значи да потвърдим Завръщането. Аз съм изтъквал някои препятствия по пътя за потвърждаване на Завръщането…
Прилича на отказ от права и свещеникът май е уплашен. Пирата и момичето са го слушали, докато чакат пред залата, в която Пирата ще влезе. Не е ясно дали тя ще го придружи. Не, мисли той, сигурно няма. Залата е точно такава, каквато Пирата се боеше, че ще бъде. Грубо замазани с гипс нащърбени дупки по стените, откъдето очевидно са изтръгвали приборите. Другите, които изглежда го очакват, прекарват времето с игри, в които болката е всеизвестната стока, като например „светофар“, „изтегли сламката“, „камък-ножица-хартия“. От съседната врата долита шум от разплисквана вода и изцяло мъжки смях, който отеква леко от стенните керамични плочки.
— А сега — прозвучава гладкият плавен глас на говорителя — е време за? Изпусни… Сапуна! — Аплодисменти и буен смях, които продължават неприятно дълго.
— „Изпусни Сапуна“ ли? — Сами Хилбърт-Спаес пристъпва бавно към тънката разделителна стена и подава нос през края, за да погледа.
— Шумни съседи — отбелязва немският кинорежисьор Герхард фон Гьол. — Спира ли изобщо някога тази дандания?
— Здрасти, Прентис — кима негър, когато Пирата не може да разпознае — ние май сме учили в същия престижен колеж. — Какво става тук, кои са всички тези… — Името му е Сен-Жуст Гросаут1055. — Фирмата през по-голямата част от Времетраенето опитваше да ме вмъкне в Черната Команда. Други желаещи да се внедрят изобщо не съм виждал. Може да ти прозвучи леко параноично, но мисля, че аз бях единственият… — Това откровено нарушение на правилата за безопасност, ако действително е такова, донякъде озадачава Пирата.
1055
Grossout (англ.) — на жаргон означава „отвратителен“, „гаден“, „противен“. Но съчетано със Сен-Жуст, придобива комично революционен оттенък. Луи Антоан Леон дьо Сен-Жуст (1767–1794) е радикален водач на Френската Революция, известен като „Съвестта на Революцията“, но също и един от най-яростните застъпници на т.нар. „Голям Терор“. — Б.пр.