Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
„Този сатир! — едва не извика той с онази ненавист, която юношите обикновено изпитват към по възрастните мъже, които продължават да мислят за любов. — Този фавн, който преследва жените, този сластолюбец, който им дарява злато и брилянти и който си има наготово художници, за да рисуват портрети на неговите любовници в костюми на древни богини!“
— Той омърсява всичко! Той ще ме надвие! Този човек е твърде силен за мен! Той е мой смъртен враг! Трябва да падне! Аз го мразя! Да, да, мразя го! — произнасяйки тези думи, Людовик заудря като полудял по страничните облегалки на креслото си, ту сядайки, ту скачайки от него.
— Утре, утре!… О, какъв щастлив ден! Когато слънцето се издигне високо, ще види, че негов съперник съм само аз, а той… той ще падне толкова ниско, че когато разбере на какво е способен моят гняв, той наравно с всички останали ще трябва да признае накрая, че аз съм по-велик от него!
Загубвайки окончателно всякаква власт над себе си, кралят събори с юмрук масичката до кревата и почти плачейки и задъхвайки се от бяс, се хвърли облечен върху чаршафите, за да ги хапе в безсилна злоба и да даде почивка на своето тяло.
Леглото заскърца под неговата тежест и в покоите на Морфей, ако не се смятат няколкото откъслечни въздишки, откъснали се от гърдите му, се възцари гробно мълчание.
Глава седемнадесета
ОСКЪРБЛЕНИЕ НА ВЕЛИЧЕСТВОТО
Яростта, която беше завладяла краля при четенето на писмото от Фуке до Ла Валиер, малко по малко се разтвори в умората, предизвикана от толкова бурни преживявания.
Пълната със сила и здраве младост се нуждае от незабавно възстановяване на онова, което губи. Зрелият човек, в разцвета на годините си, или изтощеният старец намират в нещастието вечна храна за своите скърби. Поразен от внезапно сполетялата го мъка, юношата остава без сили от викове и неравна борба и доста скоро бива повален от незнаещия пощада враг, с който е встъпил в двубой. Но след като бъде повален, той повече не страда.
Людовик се успокои за някакъв си четвърт час. Престана да стиска юмруци и да изгаря в мислите си натрапващите се образи на своята омраза. Престана да обвинява с яростни думи Фуке и Луиза. От бяс премина към отчаяние и от отчаяние към пълно отпускане.
Известно време се мята на леглото, потръпващ в конвулсии, но най-накрая неговите безсилни ръце застинаха от двете страни на тялото. Главата му замря върху украсените с дантели възглавници, изтощеното тяло от време на време още потръпваше конвулсивно, а от гърдите му навремени се откъсваше по някоя въздишка.
Богът Морфей, всевластният господар на покоите, наречени с неговото име, прикова към себе си подпухналите от гняв и сълзи очи на краля. Той го обсипа с макове, с които бяха пълни ръцете му, и най-накрая Людовик спокойно затвори очи и заспа.
Тогава му се стори, както често се случва в първия нежен и лек сън, в който тялото сякаш увисва над постелята, а душата — над земята, тогава му се стори, че нарисуваният върху тавана бог Морфей гледа към него със съвсем човешки очи. Нещо блестеше и мърдаше под купола. Купът мрачни сънища за миг се отмести настрани и се видя човешко лице с ръка, притисната до устните, замислено и съзерцателно. Странно нещо, този човек толкова приличаше на него, че на Людовик дори се стори, че вижда самия себе си отразен в огледало. Само че лицето, което виждаше Людовик, изразяваше дълбока тъга и скръб.
После му се стори, че куполът малко по малко се отдалечава от него и алегоричните фигури и техните атрибути, нарисувани от Льобрен, потъмняват, като постепенно се смаляват. Мекото, равномерно поклащане, което приличаше на движение на кораб, плъзгащ се по вълните, се смени с неподвижност. Кралят по всяка вероятност мечтаеше насън и в този сън златната корона, която увенчаваше балдахина, се отдалечаваше както куполът, под който висеше, така че крилатият гений, който с две ръце крепеше тази корона, сякаш напразно викаше отдалечаващия се надолу крал.
Леглото продължаваше да се спуска все по-надолу и по-надолу. С отворени очи Людовик се беше оставил на тази жестока халюцинация. Осветлението в кралските покои започна да помръква и накрая нещо мрачно, хладно, необяснимо обкръжи от всички страни краля. Нито фрески, нито злато, нито балдахин от тежко кадифе, а единствено тъмносиви стени и все по-непроницаем мрак. Леглото продължаваше да се спуска и след минута, която се стори на краля цяла вечност той вече беше в някакво черно и мрачно пространство. Там най-накрая спря. Виждаше светлината на своята стая, но сега тя му се струваше странна, сякаш я гледаше от дълбок кладенец. „Измъчват ме кошмари! — помисли си Людовик. — Време е да се събудя. И така, аз се събуждам!“