Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Щитът на набития як пехотинец се бе смалил до нацепено снопче натрошени дъсчици. Сега той отблъскваше удари само с късия си меч. Сетският воин бе изоставил контраударите и само се защитаваше. Само един от Обетниците падна — жена, която се олюля с притиснати към корема ръце, където се издуваха влажни извивки. Тя падна по лице на няколко крачки и остана там. Жизнеността й на Обетник я поддържаше, а крайниците й помръдваха слабо, подритваха и се гърчеха.

Далхонецът продължаваше да отбива ударите и да напада. Само един от ударите му би разсякъл кой да е друг воин до гръбначния стълб, но Скинър оставаше невредим. Улен почти изкрещя: Глупако! Откажи се! Спри! Изведнъж това му дойде в повече. За този човек той щеше да направи нещо — нямаше дори и да си задава въпрос. Улен се впусна напред и издигна меча с лявата си ръка. Ръката на Мос го хвана за врата и го дръпна назад.

— Не ставай глупав!

И тогава, посред поредната размяна на тежки тромави удари от страна на Скинър и светкавични насрещни удари откъм далхонеца, последният се понесе напред повече, отколкото досега. Върхът на острието му с едно движение се плъзна нагоре право под шлема на Скинър. Обетникът отметна глава назад. Хвана гърлото си с облечената в ръкавица ръка, а кръвта рукна по предницата му. Той отстъпи, стиснал гърлото си с ръка; все още здраво държеше меча издигнат. И четиримата останали Обетници се отместиха, за да прикриват отстъплението му. Само далхонецът го последва и продължи с пристъпа.

Скинър отстъпваше, отбиваше удари, изкрещя с овлажнял глас някаква заповед или молба, и въздухът зад него завря. Сякаш се пенеше и изсветля от тъмното на нощта до грозно зелено на черти. Обетниците пристъпиха в разкъсаната дупка и изчезнаха; двама от тях крепяха Скинър. Далхонецът спря. Дъхът му все още бе спокоен и равен. Той прибра в ножницата тъмния си меч.

Улен изтича до другите двама войници, облегнали се един на друг. Когато погледна назад за далхонския мечоносец, него също го нямаше. Донесло се отстрани проклятие му показа, че и капитан Мос е направил същото откритие. Едрият набит пехотинец захвърли натрошените дъсчици и бронзовата дръжка, останали от щита му. Той свали шлема и извади от пояса си мех с вода, изцеди струя върху главата си и отпи задъхано. Подхвърли го на сетския войник.

— Къде е другият… далхонецът? — попита Улен.

— Нямаше друг — изстреля старият плешив пехотинец; гласът му бе тъй пресипнал, че едва се чуваше. — Не е имало друг, разбираш ли?

— Но…

Задъханият ветеран вдишваше дълбоко, гълташе трудно и отпрати възраженията на Улен с махване на ръка.

— Не, само ние двамата. Нали така, а, Слабак?

— Слабак? — озъби се сетският воин. Той обърса лъсналото си лице с опакото на ръката и размаза кръв. — Неее. Миризливка е.