Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Улен тръгна напред, но спря, тъй като право на пътя му се изпречи друг човек — този пък откъде се взе? Мос се хвърли напред с извадени саби, ала мъжът вдигна празните си ръце. Беше далхонец, с кожа с цвета на желязно дърво. Покрит с белези, облечен в отлична плетена ризница. Дългата му къдрава коса бе дръпната назад и вързана с кожена ивица. Той изгледа Улен тъй, като че го познаваше. Изглеждаше… не, това не може да бъде… та той е мъртъв!

Призракът постави ръка на рамото на Улен.

— Направи повече от достатъчно, Улен — произнесе той с гласа си, който прати студени тръпки по гръбнака на събеседника му. — Бойното поле е твое. Моите поздравления. Не се съмнявам, че Чос би се гордял. А сега, остави това на нас.

Сериозните черти на мъжа омекнаха от чувство и той посочи към назряващия двубой.

— Кълна се, че тия двамата са го направили нарочно. Знаеха, че не мога да ги оставя да се изправят сами срещу него.

И той потегли. Обетниците от обкръжението се дръпнаха при приближаването му и той се плъзна вътре, до двамата души, застанали срещу Скинър.

Не — не може да бъде. Как може да бъде той? Не беше ли само призрак от миналото му?

И тримата образуваха триъгълник, докато Обетниците ги обкръжиха. Новодошлият застана срещу Скинър, който махна със защитената си с ръкавица ръка и изрече нещо, изгубено сред грохота на горящите съсипни. Новодошлият дори не отвърна. Той извади меча си — дълго тъмно тънко острие. Скинър даде знак и всички се спуснаха срещу тримата изведнъж.

Улен се смая от видяното — остриетата бляскаха на светлината на огъня твърде бързо, за да може да ги следи. Единият от тримата мъже в отбрана се криеше зад тежък пехотински щит, спокойно отблъскваше разрушителни удари и изтикваше обратно който и да е приближил се Обетник; другият, плещест сет, се биеше с два яки дълги ножа, и двата с бронзови предпазители за китките, отбиваше и нанасяше мощни удари, протегна се и цапна един Обетник по главата. Улен потръпна и си помисли за своята рана.

Дуелът между далхонеца и Скинър обаче му спря дъха. Плавната, пестелива лекота на мъжа бе красива — страховитите замахвания на Скинър отскачаха настрани с привидно леки докосвания, последвани от светкавични ответни удари. Трябва да е той! Но как? В отговор на молитва?

Ала всички ответни удари се плъзгаха и отскачаха от гладката тъмна броня на Обетника. Скинър се смееше. В този смях Улен чуваше увереност в победата.

До него капитан Мос въздишаше запленен:

— Кой е това? Никога не съм виждал нещо… Той ви познаваше — кой е той? Но тази броня… Скинър ще го нарани. И тогава… само въпрос на време.