Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Ти ме познаваш?

— Улен Кадеве. Много отдавна служех при Чос.

— Аха — и Сивогрив сведе поглед. — Чух. Съжалявам.

— Аз също — а ти какво правиш тук?

Шлемът се извърна и мъжът посочи на север.

— Дошъл съм за Скинър.

Чуто от кой да е друг човек, това заявление би разсмяло Улен. Той поклати глава и му се зави свят.

— Твърде много Обетници има. Ще те убият.

Ръцете в железните ръкавици се свиха в юмруци, които почти потрепериха. От шлема прозвуча проклятие.

— Да — прав си… засега.

Донесе се самоподигравателен смях.

— Толкова за простите самоизмами за удовлетворение, поискано на бойното поле, а?

— Ела с мен. Тръгнали сме към тоя хълм, последното ни укрепление. След това той ще потегли натам.

Улен допря ръка до пламналото си чело. Този да не ми е счупил черепа?

— Но те предупреждавам — може и да поискам условия за предаване. Ако хората се съгласят, няма да ти позволя да ги нарушиш.

Кимване.

— Разбирам.

— Оттук.

Бронираният гигант обаче не се помръдна. Гледаше на север.

— Какво?

— Нещо… нещо идва. Имам чувствителност към Лабиринтите. Мога да усетя, че някакво голямо раздвижване… се приближава много бързо! Залягайте!

Той пристъпи пред тях и извади меча — тънък дълъг меч, който изглеждаше смешно в огромната му ръка. Хората на Улен се подредиха зад него, включително капитан Мос.

Улен знаеше, че заради мрака не може да види и половината от ставащото, ала и малкото видяно го ужаси. Въздухът над склона на север започна да трепти, все едно е нагорещен. През него преминаха отблясъци, подобни на примигващи звезди. Пред това фалангата на Скинър спря, а високото знаме провисна в неподвижния нощен въздух. Земята внезапно се разтърси, сякаш ударена с чук. Земетръс? Проблясването се събра в тъмносиньо сияние, което го застави да зажуми, да закрие очи и да се извърне. От светлината изфуча нещо и се удари в хълма с трясък, който отекна сред възвишенията. Улен зърна голяма колона ездачи с издигнати мечове, отворили уста в безмълвен вик, да се врязват във фалангата на Скинър.

Здравите редици на Гвардията се разтопиха пред нападението като ограда от клечки пред лавина. Те изчезнаха под натиска на копитата. Знамето изпука и бе покосено. Докато Улен гледаше смаяно и невярващо, появиха се още — ред след ред, и отъпкваха земята там, където преди малко стоеше бойният строй. Предната им редица се изви на запад и колоната продължи — конете бяха запенени, а ездачите надаваха бойните си викове. Улен ги видя — уикци. Дошли са през Лабиринт!

След като преминаха и оглушителният шум на копитата отзвуча, над разораната и обърната пръст на склона се извиваше само прах. Към тях се доближи конник и дръпна юздите — старец, с едно здраво око — широко отворено, а другото побеляло. Смъртоносна усмивка бе сякаш замръзнала на лицето му.