Зовът на барабана [bg]

— Този мъж, този Роджър, за когото говори. Той ще застане ли до нея? — попита внезапно.

Поех дълбоко дъх и го изпуснах бавно, не знаех как да отговоря. Познавах Роджър само няколко месеца. Харесвах го; много го обичах всъщност. Доколкото знаех, той бе много почтен, благороден млад мъж — но откъде можех да предположа какво ще си помисли, ще направи или ще почувства, когато разбере, че Бриана е била изнасилена? Дори по-зле — че може би носи детето на изнасилвача?

Повечето мъже вероятно не биха могли да се справят с такава ситуация; като лекар бях виждала как здрави бракове се разбиват под натиска и на по-дребни неща. А онези, които не се разбиваха, бяха осакатявани от недоверие… Неволно притиснах ръка към крака си и усетих малката твърдина на златния пръстен в джоба си. От Ф. на К. с любов. Завинаги.

— А ти би ли го направил? — попитах накрая. — Ако беше се случило с мен?

Той ме погледна остро и отвори уста сякаш да заговори. После я затвори и ме погледна сбърчил вежди замислено.

— Смятах да кажа „Да, разбира се!“ — рече бавно накрая. — Но нали някога ти обещах да съм честен?

— Така е — отвърнах, сърцето ми се сви под бремето на вината. Как можех да искам от него искреност, когато аз не му я давах? И все пак той беше попитал.

Удари стълба на оградата с юмрук.

— Ifrinn! Да, по дяволите… щях. Ти щеше да си моя, дори ако детето не е. А ако ти… да. Щях — повтори твърдо. — Щях да те взема и с дете, проклет да е целият свят!

— И нямаше да съжаляваш след това? — попитах аз. — Никога няма да ти мине през ума, когато идваш в леглото ми? Никога няма да виждаш бащата, когато поглеждаш детето? Никога няма да ме обвиниш или да позволиш на това да застане между нас?

Той отвори уста да отговори, но замълча. После видях как чертите му се промениха от внезапния шок на осъзнаването.

— О, Господи! — каза той. — Франк. Не за мен. Говориш за Франк.

Кимнах и той стисна раменете ми.

— Какво ти е направил? Кажи ми? Какво, Клеър?

— Остана до мен — отвърнах задавено. — Опитах се да го накарам да си отиде, но той не го направи. А когато бебето… когато Бриана се роди… той я обичаше, Джейми. Не беше сигурен, не мислеше, че ще може — аз също не мислех, — но го направи. Съжалявам — добавих.

Той пое дълбоко дъх и пусна раменете ми.

— Няма за какво да съжаляваш, сасенак. Никога. — Прокара ръка през лицето си и чух дращенето на наболата брада.

— Ами ти, сасенак? Ти какво казваше… когато той идваше в леглото ти. Той мислеше ли… — замълча рязко, остави въпросите да увиснат между нас, незададени, но все пак изискващи отговор.

— Може да съм била виновна аз — казах накрая, в тишината. — Не можах да те забравя. Ако можех… щеше да е различно. — Трябваше да спра тук, но нямаше как; думите, които се бяха събирали цяла вечер, се изляха като порой.

— Щеше да е по-лесно… по-добре… за него, ако бях изнасилена. Точно това му казаха… лекарите; че съм изнасилена и тормозена, че имам делюзии. В това вярваха всички, но аз не спирах да му повтарям, че не е било така, исках да му казвам истината. И с времето… той ми повярва, поне донякъде. И това беше проблемът; не че съм родила дете от друг… а че съм те обичала. И не можех да спра. Не можех — добавих по-тихо. — Той беше по-добър от мен. Франк. Той можеше да преглътне това поне заради Бри. Но заради мен… — Думите заседнаха в гърлото ми и аз спрях.