Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Беше й сърдит, защото Лукан му харесваше, тя го знаеше. Но не беше честно.

— Работа е на Стоманената гранка — опита се да се защити. — И на Глумците, и на лорд Болтън.

— А кой им ги даде всичките? Ти и твоята невестулкина супа.

Аря го удари по ръката.

— Беше само една гореща супа. А и ти мразеше сир Амори.

— Тия ги мразя още повече. Сир Амори се биеше за своя лорд, а Глумците са наемници. Половината от тях дори не могат да говорят на Общата реч. Септонът обича малки момчета, Кибърн прави черна магия, а твоят приятел Хапката яде живи хора.

Най-лошото беше, че тя дори не можеше да каже, че не е вярно. Храбрата дружина предимно събираше продоволствие за Харънхъл, а Рууз Болтън им беше възложил да изкоренят Ланистърите. Варго Хоут ги беше разделил на четири банди, за да обиколят колкото може повече села. Той лично водеше най-голямата група, а другите беше дал на най-доверените си капитани. Беше чула Роджър да се смее на това как лорд Варго издирвал предателите: просто се връщал по местата, през които преди това бил минал под знамената на лорд Тивин, и хващал тези, които му били помагали. Мнозина се оказваха купени с ланистърско сребро, така че Глумците често се връщаха с торби сребърници освен с кошовете глави.

— Гатанка! — подвикваше понякога весело Шагуел Шута. — Ако козата на лорд Болтън изяде хората, които са хранили козата на лорд Ланистър, колко кози имаме?

— Една — каза Аря, когато я попита.

— Виж ти, имаме си невестулка, умна като коза! — закиска се глупакът.

Рордж и Хапката бяха също толкова лоши колкото останалите. Когато лорд Болтън седнеше да вечеря с гарнизона си, Аря ги виждаше сред другите. Хапката издаваше миризма на развалено сирене, затова го поставяха в другия край на масата, за да може там да си пръхти и да съска, и да къса месото с пръсти и зъби. Когато Аря минеше, той почваше да души към нея. Но най-много я плашеше Рордж. Седеше все до Ърсивк Верния, но тя усещаше как погледът му лази по тялото й всеки път, щом минеше да си изпълни задълженията.

Понякога съжаляваше, че не замина отвъд Тясното море с Джакен Х’гхар. Още си пазеше глупавата монета, която й беше дал — парче желязо, не по-голямо от меден петак и ръждясало по ръба. От едната страна имаше някакъв надпис — странни думи, които не можеше да разчете. На другата беше изобразена човешка глава, но толкова изтъркана, че чертите на лицето на личаха. „Той каза, че била изключително ценна, но сигурно и това беше лъжа, като името му и лицето му.“ Това толкова я беше ядосало, че я хвърли, но след няколко часа изпита неприятно чувство от постъпката си, излезе и си я намери, макар да не струваше нищо.

Мислеше си за монетата, докато прекосяваше двора Топен камък, превита от тежестта на пълното ведро.

— Ей, Нан! — извика й някой. — Остави го това ведро и ела да ми помогнеш.

Елмар Фрей не беше по-голям от нея и освен това — нисък за годините си. Търкаляше по неравните камъни буре с пясък и лицето му се беше изчервило от усилието. Аря отиде да му помогне. Двамата избутаха бурето до стената, после го изправиха. Пясъкът изшумя и се изсипа, когато Елмар отвори капака и извади плетена ризница.