Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Тази нощ няма да имам повече нужда от теб — каза той, без да поглежда към нея.

Щеше за пореден път да си тръгне тихо като мишка, но нещо я задържа.

— Милорд — попита тя, — ще ме вземете ли с вас, когато напуснете Харънхъл?

Той се обърна и я изгледа с такова изражение, сякаш вечерята пред него беше проговорила.

— Давал ли съм разрешение да ми задаваш въпроси, Нан?

— Не, милорд. — Аря сведе очи.

— Значи не трябваше да проговаряш тогава. Нали?

— Да, милорд.

За миг като че ли му стана смешно.

— Ще ти отговоря, но само този път. Решил съм, когато се върна на север, да оставя Харънхъл на лорд Варго. Ти ще останеш тук, с него.

— Но аз не…

Той я прекъсна.

— Нямам навик да бъда разпитван от слугите си, Нан. Езика ли трябва да ти отрежа?

Знаеше, че може да го направи толкова лесно, колкото някой друг да върже куче.

— Не, милорд.

— Тогава ще те чуя ли повече?

— Не, милорд.

— Тогава си върви. Ще забравя за това нахалство.

Аря си отиде, но не за да си легне. Когато пристъпи навън в тъмния двор, стражът при вратата й кимна и каза:

— Буря идва. Надушваш ли въздуха?

Вятърът се сгъстяваше, пламъците на факлите, запалени по стените до редиците с глави, се люшкаха. На път към гората на боговете тя мина покрай Кулата на плача, където беше живяла доскоро със страх от Уизи. Фрей я бяха взели за себе си след падането на Харънхъл. Отвътре се чуваха сърдити гласове. Елмар седеше сам на стъпалата отвън.

— Какво се е случило? — попита Аря, щом видя сълзите, стичащи се по бузите му.

— Принцесата ми — изхлипа той. — Обезчестени сме, каза ми го Енис. Дошла е птица от Близнаците. Милорд баща ми казва, че трябва да се оженя за някоя друга или да стана септон.

„Глупава принцеса — помисли Аря. — Не си струва да плачеш заради нея.“

— А моите братя са мъртви — сподели тя.

Елмар я изгледа с укор.

— Кой го интересуват братята на някаква си слугиня.

Едва се сдържа да не го удари.

— Дано да ти умре принцесата — каза му тя и побягна.

В гората на боговете си намери дръжката от метлата там, където я беше оставила, и я отнесе при дървото на сърцето. Коленичи. Червени листа зашумяха. Червени очи се взряха в нея. „Очите на боговете.“

— Кажете ми какво да правя, богове — помоли се тя.

Дълго време не последва никакъв звук, освен вятъра, ромона на водата и шумоленето на листа и клони. А след това, някъде много отдалече, отвъд гората на боговете и призрачните кули, и огромните каменни стени на Харънхъл, някъде от големия волен свят навън, до ушите й стигна самотен и протяжен вълчи вой. Аря настръхна и главата й за миг се замая. И тогава, съвсем тихо, тя сякаш чу гласа на баща си.

— Когато падне зима и задухат белите ветрове, самотният вълк умира, но глутницата оцелява — каза той.

— Но глутница няма — прошепна тя на язовото дърво. Бран и Рикон бяха мъртви, Ланистърите държаха Санса, Джон беше заминал на Вала. — Дори аз самата вече не съм себе си, аз съм Нан.

— Ти си Аря от Зимен хребет, дъщеря на севера. Ти ми каза, че можеш да бъдеш силна. Ти имаш в себе си вълчата кръв.