Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Онази, която ти ще ми разкажеш.
— Ба — отвърна Каладин и се изтегна на пейката. — Днес не съм в настроение за твоите игрички, Шуте.
Шутът изсвири един тон.
— Всички винаги казват това. Не е интересно. И ме кара да се чудя. Дали някога някой е в настроение за моите игрички? А ако е така, това не е ли загуба за мен в играта?
Каладин въздъхна, а Шутът продължи да подръпва струните.
— Ако играя днес, ще се отърва ли от тебе? — попита Каладин.
— Ще си ида веднага щом историята свърши.
— Добре тогава. Един човек отишъл в затвора. Не можел да търпи там. Край.
— А… Значи историята разказва за дете.
— Не. Това е за… — и Каладин млъкна.
За мен.
— Може би се разказва на дете — уточни Шутът. — Ще ти разкажа една, та да си в настроение. В един слънчев ден зайчето и пиленцето си играели в тревата.
— Пиленце… Малко пиле? И какво?
— Ах, за миг се забравих. Прощавай. Нека направим нещата по-подходящи за тебе. Един лигав гол охлюв и един гнусен краб със седемнадесет крака се гънели по скалите в противно дъждовен ден. Така по-добре ли е?
— Май да. Свърши ли приказката?
— Още не е почнала.
Шутът внезапно плесна струните, после почна да свири със свирепа настойчивост. Трептящи и живи повторения. Един подчертан тон, после други седем в трескава последователност.
Ритъмът проникна в Каладин. Сякаш тресеше цялото помещение.
— Какво виждаш? — попита Шутът.
— Ъъъ…
— Затвори очи, глупако!
Каладин затвори очи. Това е глупост.
— Какво виждаш? — повтори Шутът.
Шутът си играеше с него. Говореше се, че прави такива работи. Той беше предполагаемият учител на Сигзил. Не би ли трябвало Каладин да има някаква изгода от това, че е спасил чирака му?
Ала в тези звуци нямаше нищо смешно. Могъщи звуци. Шутът подхвана втора мелодия, която допълваше първата. С другата ръка ли свиреше? И двете едновременно? Как бе възможно един човек с един инструмент да произведе толкова много музика?
В ума си… Каладин видя…
Надбягване.
— Песента е за човек, който тича.
— В най-сухото време на най-слънчевия ден човекът тръгна от източното море — изговори Шутът, като до съвършенство спази ритъма на музиката. Напев, който бе почти песен. — И къде отиде или къде дотича, ще отговориш ти на мен.
— Бягаше от бурята — тихо рече Каладин.
— Той беше Бързия, ти името му знаеш; за него се говори и се пее. Най-пъргавият въобще. С нозе най-верни. Във време, минало отдавна, което помня аз, той тичаше с Вестителя на име Чан-а-рач. И го надбяга, както винаги, ала дойде часът и да загуби.
— Тъй, Бързия, увереният и чевръстият, извика и на всички рече какво цели: вятъра да победи и бурята да надбяга. Тъй надменно и тъй дръзко. Да надбяга вятъра? Не е възможно. Неустрашим, Бързия да бяга тръгна. На изток той отиде. И белег сложи на брега.
— А бурята засили се и побесня. Че кой е този дързък мъж? Не бива никой да извиква Бога на Бурите. Такъв глупец не се е раждал.
Как успяваше Шутът да създаде толкова много музика само с две ръце? Нямаше как да не се е появила още някоя ръка. Не трябваше ли Каладин да надзърне?
В мислите си виждаше надбягването. Бързия, босоног. Шутът твърдеше, че всеки го знае, ала Каладин не бе чувал такава приказка. Тънък, висок, с вързана дълга коса чак до кръста. Бързия заема мястото си на брега, привежда се напред да побегне, и чака, а стената на бурята тътне и вилнее през морето към него. Каладин подскокна, когато Шутът го заля с порой от звуци, та да възвести началото на надбягването.
Бързия се понесе току пред гневната и могъща стена от вода, светкавици и понесени от вятъра камънаци.
Шутът не продума, докато Каладин не го накара.
— В началото — рече Каладин — Бързия се справяше добре.
— През камък и трева Бързия бягаше! Прескачаше скалите, свърваше край дърветата, нозете му не се виждаха, душата му бе като слънце! Бурята тъй величава вилнееше и се въртеше, ала Бързия избягваше от нея! Водеше, а вятърът — подире му. Нима сега доказа, че бурите да губят могат?
— Бърз и уверен тичаше през земите и Алеткар остана зад гърба му. Ала напред видя той изпитание — да изкачи планините. Бурята беснееше, нададе рев; съгледа, че сега ще го надбяга.
— А нашият герой отиде до най-високи висини и най-студени върхове. По стръмни склонове с коварни пътища. Дали ще продължи напред да води?
— Очевидно не — отвърна Каладин. — Не можеш вечно да водиш. Не и за дълго.
— Не! Бурята приближи, та чак нозете му захапа. На шията си Бързия усети хладината ѝ. Дъхът ѝ леден бе навред, с нощна паст, с криле от мраз. Гласът ѝ бе от срутени скали; тя пееше с дъжд свиреп.