Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Глава XLVIII
Бягството на Флорънс
Преизпълнена със скръб, срам и ужас, самотната девойка тичаше във ведрото слънчево утро така, сякаш тичаше в мрака на зимна нощ. Тя кършеше ръце, плачеше горчиво, не усещаше нищо друго освен дълбоката рана в сърцето си и зашеметена от загубата на всичко, което бе обичала, самотна, подобно корабокрушенец, единствено оцелял от големия кораб и захвърлен на пустинен бряг, бягаше, лишена от мисъл, надежда и цел, бягаше накъдето й видят очите.
Дългата усмихната улица, позлатена от утринното слънце, синьото небе и леките облачета, искрящо свежият ден, радостен и поруменял от победата си над нощта, не събуждаха никакви ответни чувства в наранената й гръд. Някъде, където и да е, само да подслони глава! Някъде, където и да е, само да намери убежище и никога повече да не вижда дома, от който избяга.
Но по улицата сновяха хора, отваряха се магазините, слуги излизаха от къщите, шумът и грохотът на ежедневната битка се засилваха. Флорънс забеляза изумление и любопитство по лицата на минувачите, видя как се извръщат назад дългите сенки по тротоара, чу непознати гласове да я питат накъде е тръгнала и какво се е случило. И макар че всичко това отначало още повече я изплаши и я накара да ускори крачките си, в същото време й бе полезно, за да възвърне малко от малко самообладанието си и да си припомни, че е необходимо да си наложи по-голямо спокойствие.
Къде да отиде? Някъде, където и да е! Тя продължаваше да върви, но накъде? Спомни си за онзи единствен случай, когато се бе загубила в дебрите на Лондон — но не така безнадеждно — и бе минала оттук. На път за дома на Уолтъровия чичо.
Като потисна риданията си, избърса сълзите си и се опита да си придаде по-спокоен вид, за да не привлича вниманието на минувачите, Флорънс, решила да се движи доколкото може по по-безлюдни улици, вървеше вече по-спокойно, когато изведнъж по огрелия от слънцето тротоар се плъзна позната сянка, спря се, завъртя се на място, изтича към нея, отново отскочи, започна да кръжи наоколо й и Диоген, задъхан, но въпреки това огласяващ улицата с радостния си лай, се озова в нозете й.
— О, Дио! О, скъпи, верни, предани Дио, как попадна тук? Как можах да те изоставя, Дио, теб, който никога не ме изоставяш?
Флорънс се наведе на тротоара и притисна към гърдите си рошавата му, стара, предана, глупава глава, а после те двамата се изправиха и заедно тръгнаха напред. Дио непрекъснато скачаше, опитвайки се да целуне господарката си, премяташе се на земята и без ни най-малко безпокойство веднага се привдигаше, спускаше се към големите кучета, весело надавайки предизвикателни призиви към своето племе, плашеше младите прислужници, чистещи стъпалата пред входните врати, като ги докосваше с муцуната си, и сред всички тези всевъзможни лудории, току се спираше, поглеждаше назад към Флорънс и така залайваше, че всички кучета в околността, които можеха да го чуят, отвръщаха, а тези, които можеха да излязат на улицата, се втурваха да го гледат.
Денят напредваше и слънцето вече напичаше, а Флорънс, с единствения съюзник до себе си, бързаше към Сити. Грохотът се засилваше, броят на хората нарастваше, магазините ставаха по-оживени и накрая тя бе понесена от потока на живота, устремил се в тази посока и равнодушно течащ покрай тържища, палати, затвори, черкви, пазари, богатства, бедност, добро и зло, също както широката река наблизо, прекъснала сънищата си за тръстики, плачещи върби и зелен мъх, мътна и развълнувана, носеше водите си сред хорските занимания и грижи към безкрайното море.
Най-сетне в далечината се съзряха владенията на малкия мичман. Още малко, и се видя самият мичман, стоящ на своя пост, както винаги зорко наблюдаващ. Още малко, и отворената врата я покани да влезе. Сега, почти достигнала края на своето пътешествие, Флорънс отново ускори крачките си, пресече улицата (Диоген, малко смутен от голямото движение, я следваше по петите), тичешком влезе вътре и падна в несвяст на прага на познатата малка гостна.
Капитанът, с колосаната шапка на глава, стоеше пред камината и си вареше сутрешното какао, поставил елегантния си часовник върху полицата над камината, за да го наблюдава по-лесно по време на готварския процес. Като дочу стъпки и шумоленето на рокля, целият изтръпнал, той си спомни за ужасната мисис Макстинджър и се обърна точно когато Флорънс му махна с ръка, олюля се и се строполи на пода.
Капитанът, пребледнял не по-малко от самата Флорънс, че дори и бучките по лицето му побеляха, я вдигна като малко дете и я положи върху същия диван, на който бе спала веднъж в детството си.