Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Навярно — с несвойствена, едва доловима насмешка отвърна Каркър — вие не сте разбрали положението ми, като ме удостоихте с честта да водя тези преговори… — Той посочи с ръка към мисис Домби.
— Не, сър, не е така — надменно отговори мистър Домби. — На вас ви беше наредено…
— Като на подчинен, за да бъде унищожена мисис Домби… Забравих. О, да, това бе изрично споменато! — рече Каркър. — Моля за извинение!
Той сведе глава пред мистър Домби с почтителен вид, който не съответствуваше на думите му, макар че те бяха изречени смирено, а после се обърна към нея и започна да я наблюдава.
По-добре да бе станала уродлива или да бе паднала мъртва на земята, вместо да стои така, усмихваща се презрително, прекрасна, подобно прегрешил ангел. Тя вдигна ръка към блестящата диадема от скъпоценни камъни на главата си, изтръгна я с такава сила, че гъстата й черна коса, дръпната нехайно и жестоко, буйно се разпиля по раменете й, и захвърли брилянтите на пода. От ръцете си тя свали обсипаните със скъпоценности гривни, хвърли ги и стъпка блестящата купчинка. Безмълвна, с неугасим пламък в очите, със същата зловеща усмивка, тя не откъсваше погледа си от мистър Домби, докато стигна до вратата и излезе.
Преди да напусне стаята, Флорънс чу достатъчно, за да разбере, че Едит все така я обича, че е страдала заради нея, без да споменава каква жертва прави, за да не смути покоя й. Флорънс не желаеше да говори с нея за това — тя не би и могла, като имаше пред вид на чия воля се противопоставя, — но й се искаше с една мълчалива, нежна прегръдка да увери Едит, че всичко разбира и й благодари.
Тази вечер баща й излезе сам и скоро след това Флорънс се показа от стаята си и обходи къщата, търсейки Едит, но не я откри. Едит се бе затворила в спалнята си, където Флорънс отдавна бе престанала да ходи, а сега не се осмеляваше да стъпи там, за да не би, без да иска, да предизвика нови неприятности. Изпълнена с надеждата, преди да си легне, да срещне Едит, Флорънс влизаше от стая в стая и без да се застоява някъде, обикаляше целия дом — така великолепен и така мрачен.
Тя се движеше по един коридор, който водеше към площадката на стълбите и се осветяваше само в тържествени случаи, когато през свода съзря някакъв мъж да слиза по стълбите насреща. Инстинктивно избягвайки среща с баща си, за когото взе този човек, Флорънс се спря в тъмното и погледна през свода натам, където бе осветено. Това обаче бе мистър Каркър, който слизаше сам и гледаше през перилата надолу към вестибюла. Никакъв звънец не извести неговото тръгване и никакъв слуга не го изпроводи. Той безшумно слезе, отвори си сам вратата, измъкна се навън и тихо затвори след себе си.
Поради непреодолимото си отвращение към този човек, както навярно и поради постъпката си крадешком да наблюдава някого — даже при такива смекчаващи вината обстоятелства тази постъпка бе срамна и неприятна — Флорънс се разтрепера цялата. Като че кръвта й замръзна в жилите. Когато насъбра сили — отначало не можеше да превъзмогне страха си дори да помръдне, — тя бързо се прибра в своята стая и се заключи. Дори тогава обаче, когато седеше със залостена врата, с кучето до себе си, тя се вледеняваше от ужас, сякаш някаква опасност бе надвиснала над нея.
Този ужас се прокрадна в сънищата й и наруши покоя й през цялата нощ. Когато се събуди сутринта, неотпочинала, с горчив спомен за семейните беди от предния ден, тя отново потърси Едит из всички стаи и през цялата сутрин продължи от време на време да я търси. Едит обаче не излизаше от спалнята си и Флорънс изобщо не я видя. Но когато научи, че заплануваната вечеря е отменена, Флорънс предположи, че вечерта Едит ще излезе да изпълни ангажимента си, за който бе споменала, и реши в такъв случай да я причака на стълбите.
Когато настъпи вечерта, от стаята, където съзнателно бе застанала, Флорънс дочу стъпки на стълбите и си помисли, че това е Едит. Тя бързо излезе, втурна се напред и веднага я видя да слиза сама.
Каква бе уплахата и изумлението на Флорънс обаче, когато при вида на разплаканото й лице и протегнатите й ръце Едит изпищя.
— Не ме приближавай! — извика тя. — Стой настрана! Остави ме да мина!
— Мамо! — рече Флорънс.
— Не ме наричай така! Не ми говори! Не ме гледай!… Флорънс! — Тя се отдръпна назад, когато Флорънс пристъпи към нея. — Не ме докосвай!