Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Но какво? Какво има? — Флорънс чу как баща й попита като обезумял.
— Но вътрешната стая е заключена и ключа го няма.
Баща й сграбчи свещта, горяща на пода — някой я бе оставил там, а после забравил за нея, — и така бясно се втурна по стълбите, че изплашената Флорънс едва успя да се скрие от него. Чу го да удря по вратата, докато тя тичаше обратно към стаята си с широко разперени ръце, разпиляна коса и обезумяло лице.
Когато вратата се поддаде и той нахлу вътре, какво видя там? Никой не узна това. Но на пода бяха хвърлени на куп всички скъпоценности, получени от деня на сватбата насам, всички рокли, които бе носила, и всички нейни вещи. Това бе същата тази стая, където бе съзрял в огледалото ей там как гордото й лице се извръща от него. Това бе същата тази стая, където разсеяно си бе помислил как ли ще изглежда всичко в нея, когато я види отново.
Когато наблъска отново вещите по чекмеджетата и набързо ги заключи, кипейки от гняв, той видя на масата някакви книжа. Брачният контракт, според който й се даряваше имущество, и писмо. Прочете, че си е отишла. Прочете, че е опозорен. Прочете, че е избягала в срамния за нея сватбен ден заедно с човека, избран от него самия, за да я унижава. И той изскочи от стаята, изскочи от къщата, безумно обладан от мисълта да я намери там, където я бяха отвели, и със собствената си ръка да изтрие от тържествуващото й лице всякакви следи от хубост.
Без да съзнава какво върши, Флорънс си сложи шапката и шала, обзета от желанието да тича из улиците, докато не намери Едит и прегръщайки я в обятията си, да я спаси и върне у дома. Но когато се втурна към стълбите и видя как уплашените слуги сноват нагоре-надолу със свещи, шушукат си и отстъпват при вида на излизащия й баща, Флорънс се опомни и осъзна своята безпомощност. Тя се скри в една от просторните стаи — направо великолепна за целта — и почувствува, че сърцето й ще се пръсне от мъка.
Първото отчетливо чувство, което долови сред водовъртежа от скърби, бе състрадание към баща си. В нещастието му преданото й сърце се преизпълни с обич към него, така пламенна и искрена, каквато бе изпитвала по време на неговото благополучие, преди тя да помръкне и да се разсее. Макар че Флорънс нямаше пълна представа за сполетялото го бедствие, а само правеше догадки, породени от безименния й ужас, тя го виждаше като оскърбен и изоставен, а горещата й любов я принуждаваше да застане близо до него.
Той не се бави дълго време. Флорънс все още плачеше в голямата стая и размишляваше за тези неща, когато го чу да се връща. Той заповяда на слугите да се заемат с ежедневните си занимания, влезе в стаята си и започна да крачи от единия ъгъл до другия толкова тежко, че тя дочуваше стъпките му.
Внезапно поддавайки се на порива на своята любов — любов винаги така плаха, но сега, когато той бе в беда, станала смела и неудържима, забравила предишното отритване, — Флорънс, без да сваля шапката и шала си, бързо слезе долу. Когато леките й стъпки се разнесоха във вестибюла, баща й излезе от стаята. Тя стремително се втурна към него с разперени ръце и извика: „О, скъпи, скъпи татко!“, сякаш искаше да обвие ръце около шията му.
Така и би сторила. Но в своя гняв той вдигна жестоката си ръка и я удари толкова силно, че тя се олюля и едва не падна на мраморния под. След като й нанесе удара, той изкрещя каква била Едит и й каза да върви при нея, след като те двете винаги са били в съюз срещу него.
Тя не се просна в нозете му, не закри очи с разтрепераните си ръце, за да не го вижда, не заплака, не изрече ни една укорителна дума. Погледна го и от сърцето й се откъсна горестен стон. Гледайки го, тя разбра, че той е убил копнежа й за любов, който бе таила в себе си въпреки всичко. Тя разбра, че неговата жестокост, равнодушие и омраза надделяват над този копнеж и го стъпкват. Тя разбра, че няма баща, и напълно осиротяла, побягна от дома му.
Побягна от дома му. Само миг, и ръката й докосна ключалката, викът замря на устните й, ликът му се мержелееше, побледнял от жълтия пламък на свещите, бързо поставени и вече капещи, както и от дневната светлина, нахлуваща през прозорчето на вратата. Още миг, и спареният сумрак на полутъмната къща (бяха забравили да вдигнат кепенците, макар че отдавна се бе разсъмнало) отстъпи място на сиянието и простора на утрото. И Флорънс, свела глава, за да прикрие горчивите си сълзи, се озова на улицата.