Съдбовният кораб [bg]

Въпреки това, щом той се обърна, за да се вторачи в нея, омразата ѝ се стопи в ужас. Гневната му увереност беше изчезнала в мига, в който го беше предизвикала. Ръцете му трепкаха конвулсивно, докато се взираше в нея, без да разбира.

— Какво? — попита раздразнено. — Кой?

— Алтея Вестрит — каза тихо. Тя го гледаше втренчено.

Той носеше следите от множество побоища. Липсваха му зъби и белези набраздяваха лицето му. Несресаната му руса коса беше прошарена в сиво. Удари в главата му бяха отнели контрола върху главата и ръцете. Движеше се с треперене и корекции на движенията като много възрастен човек.

Точно зад Алтея стоеше Янтар. Тя заговори меко, със същата интонация, която използваше, когато Парагон беше в едно от настроенията си.

— Остави, Кайл. Той е мъртъв. Вече няма значение. Сега си в безопасност.

— Няма значение!? — изплю яростно той. — Има значение! Погледни ме. Проклета развалина. Ти си виновна! — заяви неочаквано, сочейки Алтея с треперлив, изкривен пръст. Усуканите му ръце я караха да чувства слабост при вида му. Те носеха белезите на систематично счупване. — Ти си виновна… ти неестествено… желаеща да бъдеш мъж. Посрами семейството. Накара кораба да ме мрази. Ти си виновна. Ти си виновна.

Алтея едва чуваше думите му. Вместо това видя как той се мъчеше да намери думи и ги изричаше с усилие. Кайл пое дълбоко дъх, лицето му почервеня от усилието.

— Проклинам ви! Умрете на този луд кораб! Проклинам ви с лош късмет. Мъртъв мъж на борда. Ще умрете на тази палуба. Помнете това! Проклинам ви! Всичките! Проклинам ви! — Той разпери широко треперещите си ръце, а от устните му пръскаше слюнка.

Алтея се взираше безмълвно в него. Истинското проклятие беше, че той беше съпругът на Кефрия, бащата на Уинтроу, Малта и Силдин. Неин дълг беше да го върне при тях. Мисълта накара кръвта ѝ да се смрази. Нима Малта не беше страдала достатъчно? Тя беше идеализирала този мъж. Трябваше ли да върне тази огорчена останка на сестра си?

Когато думите му не накараха сестрата на жена му да трепне, лицето му се набръчка от ярост. Той плю на палубата пред нея с намерението да я обиди, но плюнката само закапа по брадичката му и тя почувства единствено потрес. Намери думи и ги изрече спокойно.

— Кайл. Пусни го в името на майчината му скръб. Пусни ги да минат.

Докато Кайл се взираше в нея в бавно осъзнаване, мъжете се промъкнаха покрай него с тялото на Кенит. Майка ги последва, като отправи един укорителен поглед назад към него. Ета вече бе застанала до нея. За момент погледът ѝ срещна този на Алтея. Нямаше думи за това, което премина помежду им.

— Благодаря. — Думите бяха сковани и възмутени. В очите на Ета все още гореше омраза, но тази омраза не беше към Алтея. Беше към срамната истина, която измъчваше и двете им. Алтея се извърна настрани от това изгарящо знание. Кенит я беше изнасилил. Ета го знаеше и признанието беше като кол в сърцето на спомените ѝ за него. Нито една от жените не можеше да избяга от стореното им от него.