Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Рилиш бе принуден да затвори очи, за да не повърне или да не припадне заради неясната, въртяща се земя, завъртялото се небе и размазаните, подобни на метеори звезди. Той затули глава в тъмносивата грива на коня си. Стисна очи и се запита върху какво ли яздят, а после му се прииска да не беше се запитвал. Весел смях отпред го накара да погледне — Нищожния и Пъклената се споглеждаха победоносно, смееха се уверено, а косите им се вееха. Сякаш се бяха страхували, че всички са можели да загинат! Той погледна назад и съжали за това. Земята, върху която яздеха, изчезваше зад тях, докато те вървяха — тя се смаляваше, отдалечаваше се и разкриваше празнотата, Бездната зад себе си. О, богове! Да яздим! Над тях огромното празно нощно небе се въртеше тъй бързо, че звездите се размазваха като завъртени факли. Издигна се слънцето — дебело и кървавочервено, раздуто подобие на това, което той знаеше като слънце. Болно ли беше? Той знаеше, че някои хора почитат слънцето като бог. Пурпурната му светлина показа, че пред тях… няма нищо. Пред колоната се показа пръст, сякаш призована към съществуване от волята на всички, обвързани с близнаците, вещици и магьосници. Пътят ги крепеше само колкото да не пропаднат още веднъж в миазмите на Бездната. Препускайте, момчета и момичета! Препускайте! Очите на конете го стреснаха — целите бели! В безсъзнание! Но разбира се — кое животно би могло да издържи такъв хаос? И тъй, те се носеха, подкарвани от волята на магьосниците. И той, и останалите, които го следваха! Той видя, че в някакъв миг е извадил меч, и с неловък смях го прибра обратно. Каква полза от такова жалко оръжие? Нещо се размърда на повърхността на разлатото, шупнало небе — отдалечено, но огромно, с разперени крила и мятаща се дълга опашка. Тяло само от ребра и гръбначен стълб — дракон скелет? И защо не? На такова място всичко е възможно. Още по-далеч, ако тук съществуваха неща като разстояние — голяма тъмна крепост. Неподвижна, зловеща. Явно се носеше върху нищото. Какви бяха тези работи? Халюцинации? Той погледна назад и космите на врата и на ръцете му настръхнаха. Настигаше ги! Пръстта падаше все по-близо и по-близо до тила им. Нищото ги застигаше! Препускайте, глупаци! Смъртта приближава! Близнаците посочиха напред, където тъмно петно се мъдреше връз разбушувалите се миазми. Нашата порта? Но е толкова далеч! Рилиш отново погледна назад и извика. Задните редици падаха от ръба — копитата риеха, конете се преобръщаха, мъже и жени изчезваха от погледа. Той зверски пришпори коня си и почти заплака. Препускайте към Бездната!